За щастие на Саръиванов и Кювлиев някой — май че беше Русчо Миркович обърна работата на майтап:
— Не виждате ли, че Бяно завижда, бе! Зер устабашията не се кичи с „Абаджи“ зад името си, ала в работата невям ще тури динена кора под петите на баща си…
И пак се вдигнаха наздравици, пак се разтресе боазът от „Брей… брей… брееей…“, бакърите с кираца и калояновско продължиха да обикалят двете „дълги софри“. И в оживлението никой не обърна внимание, когато Бяно Абаджи повторно огледа своя пастаф сукно, после няколко пъти премести замислени очи от него върху „хавриката“, пък накрая отсъди неразбираемото за никого:
— Също и това е газена лампа…
12.
Онези, които го познаваха, не биха се учудили, че от имен ден се прибира още към пет следобед по европейско време — Чинтулов, който не вкусваше друго питие извън чая, отдавна бе разбрал, че вечер, когато пахарите и менчетата тръгнат от ръка на ръка край веселите и шумни трапези, присъствието му смущаваше гостите, пълната му трезвеност ги притесняваше като негласен упрек, та най-често приключваше посещенията си по семейни чествувания още преди да се е разгоряло същинското празненство. Така стана и днес, на Рождество. Старият учител още по видело споходи двамата си приятели по име Христо (вторият беше Пеев — или по забравеното фамилно Смеденов, — синът на покойната баба Трънка) и рано-рано пое нагоре, към махалата Гюр чешме.
Докато да извърви с тромавата си и малко полюшваща се походка целия Клуцохор (Христо Пеев живееше в самото подножие на Хамам баир) и да премине Големия мост, декемврийската вечер бе вече изпълзяла от боазите и бе прихлупила зиморничаво сгушения Сливен. Като остави зад гърба си и смълчания Аба пазар, учителят вече щеше да хване по „Хаврика джаде“, когато нещо привлече вниманието му — толкова неочаквано, че краката му от само себе си сякаш се залепиха о калдъръма. Прозорците на учителската стая в Класното светеха!
В една дълга секунда хиляди мисли завъртяха вихрушка в ума на Добри Чинтулов — тези светлини по никое време можеха да означават абсолютно всичко!
Поколеба се (не си правеше илюзии за безпомощността си, ако се случеха злосторници), после си наложи да овладее учестното си дишане и с крадливи крачки приближи. След миг въздъхна облекчено — не, нямало никаква причина за тревога: на връх светлия Божи празник в Класното бе дошъл не друг, а главният учител Икономов.
Макар да не беше привично учител да избере точно Коледа, за да се посвети на школските си задължения, даскал Чинтулов може би щеше да отмине, ако не го бе поразило поведението на Михаил Икономов — запалил няколко вощеници, той не работеше до дългата учителска маса, а, забил глава между раменете и кръстосал ръце на гърба, нервно крачеше от единия ъгъл на стаята до другия. За втори път през тази вечер се поколеба старият учител, пък също влезе в училището и след малко бутна вратата на учителската стая.
В първия момент Икономов не го забеляза — така бе погълнат той от припряната си разходка и от безмълвния разговор сам със себе си. После обаче не спря, а просто се закова пред стария учител. Кротките му очи изразяваха пълно объркване и гласът му бе по-дрезгав от всякога, когато заекна в безпомощно оправдание:
— Господин Чинтулов… Аз… аз трябваше… Изобщо…, аз имах нужда… Казано с една дума…
Чинтулов не знаеше, разбира се, точния повод на смущението му и на цялата случка, но иначе превъзходно го разбираше — в дългия си и нелек път през годините сам той неведнъж бе изпадал в подобно състояние. И за да помогне, избърза да го прекъсне:
— Изобщо, казано с една дума, вие имате нужда, драги, не от размерване тази ледена стая на крачки, а от чаша топъл чай в уюта на дом, където ви обичат. Хайде, слагайте палтото и тръгвайте с мене!
Не след много двамата вече се разполагаха в приветливия „посрещник“ на Чинтуловия дом и стопанинът се разпореждаше с дружелюбно оживление:
— Настя, драга моя, затопли по-бързичко самовара, моля те от сърце. Моят млад приятел — а, защо забравям, също и шеф в школната йерархия! — се нуждае от душевна разтуха. И съм му обещал да я намери тук, под нашия покрив. Помогни ми, мила, да изпълня думата си…
Колкото и да беше погълнат от метежността в гърдите и сърцето си, Михаил Икономов не пропусна да забележи ласкавия начин, по който домакинът разговаряше със своята съпруга. Той не без основание си помисли, че навярно този беше единственият дом в Сливен, в който стопанинът след петнадесетинагодишен брак се обръщаше към жена си с „драга моя“, „мила“ и „моля те от сърце“… И със събудено любопитство проследи онази, която малко по-късно внесе самовара и го остави на масичката между двамата учители. Настя Чинтулова — истинското и име беше Анастасия — беше над среден ръст, стройна или почти слаба и въпреки годините си и раждането на сина фигурата й бе останала по девически крехка. Дълголика, тя имаше светли очи, изпъкнало чело и къдрави потъмняло-руси коси; Икономов бе твърде млад, пък и доста отдавна бе заминал на учение в Цариград, та не познаваше баща й — в противен случай веднага щеше да си каже, че в жената вижда изцяло неговите черти, на онзи Добри Желязков, когото и след смъртта му спомняха като Фабрикаджията.