— Вие сте изумителен сърцевед, господине — рече Михаил Икономов, след като на бавни глътки изпи топлата и ободрителна течност. — Чак сега си давам сметка, че именно уютът на вашия дом и чашката чай са ми били нужни, за да възвърна равновесието си. — Наистина бе възвърнал равновесието си — това личеше и от гласа му, станал отново мек и равен. — Да ви кажа ли какво ме бе разтревожило?
— Не се чувствувайте задължен, приятелю. Няма нищо необикновено един главен учител да е по което и да е време в училището.
— Дори и на Коледа?
— Дори и на Коледа — кимна Чинтулов. — За учителя, за истинския учител Коледа и Възкресение е всеки път, когато прекрачва прага на школото.
— Думата ми не беше за това, че ме заварихте в учителската стая. Искаше ми се да ви разкажа онова, което разпъваше на кръст душата ми. И като споделя тревогата, да се поразтоваря от нея.
Добри Чинтулов го изгледа продължително, като въпреки очилата присвиваше клепачи — в последните години очите му постоянно отслабваха.
— Можете ли да го направите, приятелю, без да издадете тайна, която не ви принадлежи?
Главният учител се сепна: като всеки млад човек и той се бе смятал за всеможещ и всезнаещ, пък много по-възрастният му колега, който в представите на мнозина надали някога е отивал по-далеч от уроците, цигулката и чая си, му бе дал урок — и то какъв урок! — по дискретност и конспирация.
— Ще се опитам — произнесе той гласно. — Прекъснете ме, ако усетите, че прекрачвам навън от личното и… Е, разбирате. — Икономов премисли по-нататъшните си думи. — Аз съм учител, господин Чинтулов, и се гордея, че съм български народен учител. Не само по заплата, а по душевна нагласа и призвание. Най-щастлив ще бъда, ако един ден, когато се представям пред Всевишния, жизненият ми път се преценява именно по делата ми като учител: колко просвета съм посял и колко хора, не, колко човеци съм създал със словото и примера си.
— Достойно намерение на достоен човек! — тихо и разчувствувано изрече домакинът — не за да го прекъсне, а по-скоро на себе си. Почака гостът да продължи, но това не стана веднага — другият се бе затруднил в намерението си да не прекрачва отвъд личното.
— Попрището на учителя, както аз го разбирам, означава преди всичко той да служи на живота. Може ли изобщо да бъде назован учител човек, който подготвя хората не за живота, а за смъртта?
В този момент Добри Чинтулов разбра всичко — от странното поведение на главния учител до объркаността на речта му.
— Да-а-а — проточи той, — вие се разпъвате не на кръст, а по-скоро на някоя от онези чудовищни машини за разтягане на „светата“ инквизиция, за които сме чели в дебелите книги. Не ви е лесно, приятелю.
— Само това ли ще ми кажете, господин Чинтулов?
— А, не, напротив. Имам да ви кажа още много, и то не изсмукано от пръстите, а взето наготово от собствения ми дълъг и нелек житейски друм. Да започнем от последното, което рекохте, — че учителят подготвя за живота, не за смъртта. Напълно вярна мисъл, готов съм да се подпиша под нея. Но все пак кажете ми, приятелю, чували ли сте за случай, при който учителят, давайки всичко от себе си, да е довел даже не всички, а само един, най-любимия от учениците си, дотам, че никога да не срещне смъртта?
— Ако не беше дълбокото ми уважение към вас, щях да кажа, че въпросът ви е твърде нелеп. Или поне твърде наивен като полемичен похват.
— Защо?
— Ами че защото аз ще отговоря: „Разбира се, че всички сме смъртни“, подир което вие пък ще нанесете „съкрушителния“ удар: „Следователно колкото и учителят да подготвя за живота, ученикът рано или късно все пак ще умре“.
Чинтулов се засмя; беше една от онези широки добродушни усмивки, които толкова подхождаха на също така широкото му и добродушно лице.