Тъжните му размишления навярно щяха да продължат още, ако едно познато скръцване не го бе накарало да погледне през прозорчето. Някакъв човек тъкмо бе влязъл в двора и още се помайваше около портата. „Трябва да е откъм Одринско или Бунархисарско“ — помисли Бяно, като съдеше по цветовете и кройката на чепкена и потурите му.
Наметна нещо и излезе да го посрещне. Гостът го забеляза и неподправена радост разцъфна на лицето му. После, както беше още посред двора, свали феса си и разви шала, усукан около устата.
— Левски! — сподавено извика откъм хаета старецът. — Василе! Благословен да бъде Господ, който…
Не успя да завърши благословията си — наспроти своите седемдесет години, той на няколко крачки измина разстоянието до госта и го прегърна.
— Стопли се, стопли се, сине — редеше малко по-късно, когато въведе Дякона и го настани до разпаления оджак. — Размрази се първом, пък ще има време да ми разкажеш къде се губи и що чина повече от година време.
След това, докато старецът продължаваше да се суети около него и същевременно наглеждаше джезвето с кафетата, Левски изпълни молбата му. Разказа за своя почти целогодишен престой в Букурещ, за усилията си да сплоти различните крила на революционната емиграция, за създаването на БеРеЦеКа. Не му беше ясно доколко Бяно Абаджи следеше разказа му, но това продължи само дорде домакинът остави димящия филджан и го стрелна изпод гъстите си бели вежди.
БЯНО АБАДЖИ: — Имате ли сигурната опора на дядо Иван, сине? Или поне на съседните християнски страни?
ЛЕВСКИ: — Дълго плащахме на надеждата други да ни поднесат на тепсия свободата, дядо Бяно. Отказахме се и сега работим чисто български и не искаме вече да се водим по никого извън Българско.
БЯНО АБАДЖИ (угрижено): — Турската царщина е проядена до самата си сърцевина, ала още е сила, която не е за подценяване. Двете последни войни, на които бях свидетел, го показаха. И ако тя все пак се примири със загубата на Влашко и Сърбия, няма да е така, когато ще се отнася до България. Зер с българи е населено досами Цариград… Как се поваля такъв враг без другар и съюзник?
ЛЕВСКИ: — Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме.
БЯНО АБАДЖИ: — Не се сърди, Василе, но не разбрах приказката ти.
ЛЕВСКИ: — Искам да кажа, че всеки признава нуждата от другар и съюзник, но за съжаление другарят и съюзникът все прави своята си тънка сметчица. И дърпа чергата към себе си, сам или чрез своите маши. Политиката на руския цар не прави изключение. С факти мога да докажа, че с руски агенти съм имал да работя, без да знам, в 69-то, единият препоръчан от одеските българи за добър помощник на българите, пък не излезе така. Уловихме няколко шарлатанлъци и хайде — отдето е дошъл.
БЯНО АБАДЖИ: — Разбирам. И сега си си плюл на ръцете да вдигнеш толкова народ, че и без помощ да бъде сринат тиранът. (Другият потвърди мълчаливо.) Как смяташ да го постигнеш? Навярно с паяжина от комитети, в която да се хване тлъстата муха, наречена Абдул Азис хан? (Ново потвърждение.) Как се постига такваз задача, сине?
ЛЕВСКИ: — С дръзновение и зрялост. Да, да, най-вече зрялост. Играем с живота на седем милиона българи. Трябва зряло да се постъпва…
БЯНО АБАДЖИ: — Сливенската част от паяжината изплетена ли е вече?
ЛЕВСКИ: — Онзи ден, на връх Рождество. И храня големи надежди за Сливенския комитет, дядо Бяно. Тук бунтовната закваска никога не е липсвала.
БЯНО АБАДЖИ: — Но винаги е била примесена с буйство и нетърпеливост. А за твоя тъкмеж е нужно преди всичко търпение.
ЛЕВСКИ: — Мисля, че людете от новия комитет именно това разбраха. И от тук произлиза надеждата ми — от кръстоската на отколешното бунтарство с новите похвати.