БЯНО АБАДЖИ: — Станаха ли спорове кой да бъде начело и кой — безимен войник в строя?
ЛЕВСКИ: — Станаха. Но обратно на онова, което си мислиш. Избраници се отказваха, за да дадат място на по-достойни.
БЯНО АБАДЖИ (развълнувано): — Господи Саваоте, също и това е газена лампа!…
ЛЕВСКИ (с леко объркване): — Този път е мой ред да река: не се сърди, ала не разбрах приказката ти.
БЯНО АБАДЖИ: — Остави, то си е мой лаф за съвсем новата виделина, която озарява Българско.
ЛЕВСКИ: — Къде точно я видя?
БЯНО АБАДЖИ: — В много неща, които научих през този половин час време. Като започнеш от различния подход, който сте възприели в — как беше? — БеРеЦеКа, преминеш през узряването на нашите сливналии до неговата висота и готовността да не развяват веднага бунтовни байраци, а да заработят може би за цели години в тиха и подмолна подготовка, та стигнеш чак до самоотказа да запазиш името си в народната памет, като дадеш път на по-достойния от тебе. Този самоотказ е много нещо, Василе. Трябва да си извървял предълъг път, за да прозреш истината, че не всеки е роден да бъде конник, има нужда и от онзи, който да е стреме.
ЛЕВСКИ (повтаря замислено): — „Не всеки е роден да бъде конник, има нужда и от онзи, който да е стреме.“ Ще запомня тези думи, дядо Бяно. (Кратко замълчаване.) Моята цел в живота е да стана стремето, на което да стъпи целият наш многострадален народ, за да яхне коня и да полети с него над скапаните останки на османската тирания. (Ново замълчаване.) Като изреждаше белезите на газената лампа, ти сгреши само в едно, дядо Бяно. Новият подход далеч не е така нов. Доколкото зная, вие тук, в Сливен, още преди половин век не само сте стигнали в съжденията си до него, но и почти сте го превърнали в дело.
БЯНО АБАДЖИ: — За Селимински и Братството ли говориш?
ЛЕВСКИ: — Разбира се.
Преди да продължи разговора, Бяно постъкна огъня, после взе от пезула торбичката си с тютюна и лулата, подаде на госта, но Левски поклати отрицателно глава. Бавно напълни лулата си и я запали с едно въгленче от оджака.
БЯНО АБАДЖИ: — Прав си и не си прав, Василе. Нашето беше повече мерак, не дело. Липсваше ни онова, което ти одеве спомена: зрялост. И опит ни липсваше. А също и човек, който да подхване правилно работата. Чакай, чакай, не ме прекъсвай. Нямам намерение да похуля паметта на Селимински, напротив. Хаджи Иван беше един от най-големите българи, които съм срещал в дългия си живот. Ако Раковски и тебе поставям примерно на десетото, най-горното, стъпало, той заема деветото или най-малко осмото. Въпреки пагубната грешка на Преселението. Но между тогавашното наше Братство и днешните твои комитети зее цяла пропаст.
ЛЕВСКИ: — В основната идея няма особена разлика…
БЯНО АБАДЖИ: — В идеята може, но не и в осъществяването, за което ти ни похвали. Селимински схващаше цялото, но му липсваше усет да обхване подробностите. На тебе Бог е дал и едното, и другото.
ЛЕВСКИ: — Надценяваш ме с похвалата си. Ние с бай Каравелов, председателя на БеРеЦеКа, нямаше да чиним и пет пари, ако преди нас не са били знайните и незнайни закрилници в Балкана, Паисий с огненото си слово, Селимински и вашето Братство, Бозвелията, що направи от отделните българи народност, Раковски, който очерта великата цел на свободата… Разбираш ли? Ние сме само на края на една дълга верига; която от отколешните брънки на тази верига да не бе съществувала, нямаше да съществуваме и ние. Както ако нямаше преди петдесет години Братството, нямаше сега да има Частен революционен комитет.
БЯНО АБАДЖИ: — Не съм дип съгласен с тебе, ама хайде да не спорим. И да оставим да почиват в мир костите на скъпите ни покойници. Пък иначе…, иначе от сърце ти благодаря.
ЛЕВСКИ: — Благодариш ми? За какво?
БЯНО АБАДЖИ: — Затуй, че чрез Братството ти и мене направи брънка от веригата. Но то е само третата от благодарностите ми.
ЛЕВСКИ (със смях): — А, значи има и други?
БЯНО АБАДЖИ: — Първата беше за това, че изобщо си спомни за мене, стареца, и дойде да ме почетеш. Втората — че не си забравил и гредата над портата ми. Видях те, когато и се поклони.
ЛЕВСКИ (свива рамене): — Кой българин не би се поклонил пред паметник като тази греда? А за първото не си прав, дядо Бяно. Аз не идвам при тебе, воден само от стародавното уважение на младия към стария. В дългия си живот, който спомена, ти си натрупал много мъдрост. И аз черпя наготово от нея. Че ако щеш — и да се изповядам идвам.