— И затуй ли си се разбързал? — изкиска се от сърце Халис. — Бързането е оправдано само когато се гони яре, приятелю. Или като се отива на зияфет. Ония от конака са последните, които заслужават подобно старание.
— Може би преценяваме от различна гледна точка, бей — дипломатично рече българинът и понечи да продължи пътя си, но другият отново го спря; мъчеше се да го прикрие, но думите на даскала очевидно го бяха впечатлили. Той си промърмори: „Аллах, аллах, щом и синът на един Йоргаки…“ Размисли се за секунда. Тъй и не се разбра накъде е имал намерение да отиде, но после неочаквано предложи:
— Ще ме вземеш ли с тебе? Ако не помогна, поне няма да преча…
Димитър Георгакев оцени жеста му и поблагодари с подбрани думи, тайната на които той безупречно владееше. А дали го взе със себе си, то е просто излишно да се говори. Единственото, което се промени, беше походката му — Халис бей наистина беше последният човек, който да се разбърза, отивайки в конака…
Оказа се, че действително е нямало причина за тревога и припряност — това пролича още от начина, по който ги въведоха в одаята на мюдюрина и по уважението, с което ги посрещнаха и настаниха там.
Като приспособи очите си към сумрака на стаята, учителят огледа хората, насядали по миндерлиците. Тук беше преди всичко стопанинът на одаята Мустафа ага — човечец с посредствен ум, който се мъчеше да навакса онова, дето му липсваше, с надуто началническо държание. Току до коляното му се бе разположил покритият с мрачна слава Али Байрактар; нито натруфената бьолюкбашийска униформа, нито предвзетото пушене с дълъг кехлибарен цигарлък успяваха да скрият наследството от младини — янкеседжийската му природа. Малко по-нататък седеше кадията Келеш Осман. Кой знае защо, той бе свалил богато навитата си гъжва и сега се виждаше, че под нея главата му бе остригана до кожа — сигурно бе завъдил въшки, та улесняваше жените си да го пощят. И тримата сливенски първенци се ползуваха от името на заклети българомразци, но Димитър Георгакев прецени, че комай не се забелязваха недружелюбност и заплаха в погледите им.
Когато малко по-късно разпозна и другите двама в одаята, учителят се успокои още повече — бяха правоверни османлии, разбира се, но не заемаха никаква длъжност в конака, та ако щеше да се води истиндак, надали щяха да се намират тука; най-вероятно да са се отбили да се повидят с Мустафа ага, пък той да ги е задържал на кафе и раздумка. За единия, някой си Хасан бей от Татар Мезар, знаеше твърде малко — само че минаваше за служител в пощата, ала главното му занятие е да чука таблите по кафенетата, но в присъствието на другия видя съвсем добър знак. Защото беше един честен и справедлив табак от махалата Айше Хатун, по име Юмер ефенди; ако се готвеше някаква разправа с него, Димитър, Юмер ефенди положително не би намерил място в стаята.
Предложиха на новодошлия кафе и това окончателно успокои българина — когато привикват някого на разпит или на разпит с нещо по-твърдо за притурка, надали започват с кафета и с неизбежните приказки за здравето в семейството. Това се потвърди и от първите думи, с които Мустафа ага започна същинския разговор — онзи, за който го бяха извикали „чабуджак“:
— Ти имаш име на много учен чиляк, Димитър челеби. Говори се из града, че си с най-много пипе от българските даскали, пък и в същото време си знаел и нашия език, езика на Пророка, по-добре от кой да е правоверен…
Очаквайки продължението, учителят се задоволи да кимне неопределено. А то, продължението, дойде откъм кьошето на Келеш Осман:
— Какво ти!… — похвали го кадията. — Разправяха ми онзи ден, че когато си зачитал арабието, Салих ходжа гледал да си намери работа из Аба пазар.
Салих ходжа беше нещо като пръв преподавател в медресето към Нурул Кудус джамия.
— Вярно, бях старателен, когато изучавах езика ви, ефендилер — все така изчаквателно рече Димитър Георгакев. — Дори известно време го преподавах на нашите българчета в Класното.
— Затуй те поканихме — продължи мюдюринът и подаде нещо през подгънатите си колена. — Имаме тук няколко словца на български, та се сетихме за тебека — да ни ги преведеш най-точно.
Българинът пое листовете и още от първия поглед се досети за произхода им — такива букви, ситни като мравчици, пък широки, бяха характерни за ръката на най-уважавания учител в Сливен — Добри Чинтулов. Погледна листовете отгоре-отгоре и изпод брадата му изби гъста червенина, която не се разля, а сякаш се плисна върху хубавото му лице. Димитър Георгакев изобщо лесно се изчервяваше, но този път като че цялата кръв бе нахлула в главата му; по-късно Халис бей щеше да го подиграва с такива думи: „Беше заприличал на жарава, даскале, можех да си запаля цигарата от лицето ти…“ А в сегашния случай изчервяването беше, защото Димитър без особен труд разбра причината да потърсят преводаческа услуга именно от него — трябваше да се извърши едно своего рода предателство и амуджите от конака бяха решили, че най-подходящият човек за него беше синът на Йоргаки чорбаджи… Да, те просто го смятаха за един от своите!… Обиден и огорчен до дъното на душата си, той занарежда несвързано: