— Вие… Вие очаквате от мене… Дръзнали сте да отворите…
— Хелбете! — изкиска се насреща му пощенският служител Хасан бей. — Един от най-личните сливенски размирници пише до гяурската община и сигур е натикал върху хартията какви ли не злонамерения против светлия наш падишах, пък ние услужливо да ги връчим на другите таквиз като него. И то без дори да надникнем в тях. Как не, я!
Неколцина от останалите обаче схванаха по друг начин думите му:
— Или що, Димитър челеби? — глуповато запита кадията Келеш Осман. — Комай този ситнеж ще ти дойде нанагорно, а?
Учителят много ясно съзнаваше каква ще бъде последицата, но въпреки това заговори с възмущение, което много напомняше злост. И по тази причина словото му отново звучеше объркано:
— Аз да бъда онзи, който ще… Как сте могли да помислите!
Той се огледа, търсейки помощ. И я намери — видя я в дружелюбния и непривично мъдър поглед на Мехмед Халис бей. С този поглед прочутият и наглед лекомислен гуляйджия сякаш му говореше: „Преведи го, даскале. Не се горещи и го преведи. Обиден си, зная. Ала ако откажеш на тия тука, ти само ще донесеш беля на главата си, а писмата пак няма да останат тайна — ще се намерят мнозина от твоята вяра, които за плата или от раболепие ще свършат работата. Пък ако си ти, все ще можеш да позамажеш това-онова, което може би не е за конашки уши…“
Също и друг, изглежда, го бе разбрал и пожела да му протегне ръка за подкрепа. Беше Юмер ефенди, табакът от Айше Хатун, който произнесе с привидно безразличие:
— Челебията ще ви преведе писмата, разбира се. Но ако слушате мене, вие напразно прахосвате и неговото, и вашето време, ефендилер.
— Тъй ли? — присмя му се в лицето Мустафа ага. — И защо, яху?
— Защото подценявате даскал Добри Чинтулов, ефендилер. Хич ти вярвате ли наистина, че ако человек с акъла на даскал Добри замисли да пише — как беше? — „злонамерения против светлия наш падишах“, то ще го направи ей така, ачик, че дори и ще го прати по нашата, ще рече — падишаховата поща. Залагам всичките кожи в дюкяна срещу едно от чорбестите кафета на Лютвито — (думата му беше за един сливенски кафеджия, който не се славеше с особен майсторлък), — че писмата на даскал Чинтулов ще са чисти като току-що навалял сняг.
— Какво пък, да проверим — подкрепи го този път гласно Халис бей и кимна окуражително към учителя. — Чети, чети спокойно, даскале.
Димитър Георгакев разбра урока на двамата и, възвърнал равновесието си, издигна пред очи двете писма на своя уважаван колега. Първо ги прочете на ум и лека усмивка се сгуши в брадата му, когато поблагодари с поглед на Мехмед Халис бей и на Юмер ефенди.
— Да ти е сладко кафето на Лютви, ефенди — каза. — Спечели го напълно заслужено. — После се обърна към конашките първенци: — Сигур не е тайна за вас, че Добри Чинтулов е пратеник на сливенската християнска община за църковния събор, свикан в Стамбул по повелението на Високата порта. Той замина преди около месец, баш в голямата зима, а тук са първите му писма-отчети до общината, съответно от 26 януари и 9 февруари по нашето летоброене. Пише как е пътувал и че е пристигнал по живо, по здраво. И че вече и другите пратеници на българските епархии се събират, като се ползуват от цялата благосклонност на Портата, че и на падишаха.
Това за благосклонността на Портата и падишаха го нямаше в писмата, но учителят с основание прецени, че стигне ли се до четенето им, умници като Мустафа ага и Келеш Осман няма да забележат разликата.
Умълчаха се — по-дълго, отколкото обяснението на Димитър Георгакев оправдаваше. Халис бей по-късно щеше да каже, че мюдюринът, кадията и пощаджията през тези минути приличали на деца, които не смятат да кажат, че са се надрискали в гащите си. Най-сетне Мустафа ага се изкашля без нужда и предложи: