— Вярвате ли го наистина, докторе? — попита отпаднало болният. От усилието на няколкото думи се задави в мъчителна кашлица.
— Ако не го вярвах — вдигна рамене Планински, — щях ли да бия пътя до вашия войводски Сливен? — Каза го, както е думата, без да му мигне окото, а вътре в себе си вече съзнаваше голямата неистина на изреченото. Защото беше достатъчно добър лекар, за да не се измами в значението на тази суха кашлица, на трескавия блясък на хлътналите очи, на неестествения руменец върху сухата, заприличала на пергамент, кожа на бузите. После се обърна към Русчо Миркович и другите домашни: — Ако нямате нищо против, бих предпочел да прегледам господина Гидикова насаме. Моля, почакайте ме оттатък.
Прегледът му продължи дълго, почти час. Когато излезе от стаята, изтърсвайки термометъра в ръката си (този май беше първият медицински термометър, видян някога в Сливен), жената на болния седеше в ъгъла и кършеше ръце на скута, а Миркович мереше с нервозни крачки дължината на стаята. Впериха въпросителни погледи в него, но той се задоволи да каже:
— Госпожа, ще имате ли добрината да ми полеете да се измия отново? А сетне, ако е възможно, няма да откажа онова кафе, което ми предложихте при пристигането ми.
Хитростта му не успя. Щилияна наистина стана да му прислужи, но преди да го отведе към мивника, запита го „в упор“:
— Какво мислите за болестта на Стефан, докторе?
Той отговори на въпроса с въпрос:
— Ще бъде ли възможно да намеря за нощес място в някой хан? Иска ми се да остана до вечерта тука и да прегледам още на два пъти господина Гидикова — следобед и вечерта. За заключението ми е важно да го видя и да проверя температурата му и надвечер…
— Какъв ти хан! — възмути се стопанинът. — Целият този дом е на ваше разположение, докторе.
Лекарят се върна след малко сам, подръпна панталоните си и седна срещу Миркович от другата страна на кръглата масичка. Този път не се престори, че не забелязва въпроса в очите на стопанина:
— Не зная нищо за житието-битието ви — каза, — но ми правите впечатление на човек, пред когото в живота не са застилали китеници и никой не е отварял вратите пред вас. — Другият потвърди; сигурно се досещаше докъде ще доведе това встъпление, но с нищо не промени твърдото си изражение. — Така и предполагах. И затова пожелах кафето, макар, общо взето, да не минавам за негов любител.
— Одеве познахте, докторе. — Русчо Миркович говореше спокойно, но свали феса и с един шарен месал избърса потта, избила отново по челото му. — Аз наистина съм видял две и двеста. И с мене може да се говори направо, без думите да се заливат с шуруп като баклава.
— Не излъгах, когато казах, че бих искал да прегледам още два пъти вашия зет — привечер телесната температура е най-показателна, пък и искам да видя как ще му подействува едно лекарство, което му дадох.
— Тук сякаш ще последва едно „обаче“…?
— Познахте. И това „обаче“ е, че още сега дръзвам да изкажа мнение за болестта на големия българин Стефан Гидиков. И за съжаление думите ми няма да съдържат нищичко насърчително.
Ново избърсване на челото.
— Охтика, нали, докторе?
— Да, туберкулоза по нашему. И ме е страх, че е от най-лошия вид — скоротечната.
— Неспасяемо ли е? — тихо произнесе Миркович.
— Ако диагнозата ми се потвърди, на вас ще призная, че засега науката е безпомощна пред това заболяване. Но ще ви предпиша неща от народната медицина. Аз вярвам в нея, господин Миркович, макар и да не я смятам способна да извърши чудеса. Ала тъй или иначе през столетията и хилядолетията човекът се е научил да разпознава болестите и да открива как да се преборва с тях. Например още сега ще помоля в стаята на болния да се разхвърлят борови и елхови клончета — те ще освежат въздуха за увредените му дробове. Ще направим и всичко останало. А за по-нататък ще се доверим на милостта на Бога.
Влизането на дъщерята от само себе си промени руслото на разговора.
— Може би господин докторът е уморен — рече тя, докато поднасяше кафетата и чаши с вода. — И ще пожелае да отпочине след тежкия път…?
Докторът се засмя пресилено, за да разсее атмосферата в стаята:
— Ще излъжа, ако кажа, че не съм уморен — отговори. — Но въпреки това бих предпочел да поизляза. За пръв път съм в богатия Сливен, знаете, и ми се ще да го поразгледам. Единствено ме е страх да не се объркам на връщане…