— Не си ли противоречите? — стрелна я с поглед учителката. — Уж без мъжки тласък бяхме за боклука, пък сега — да запретнем ръкави ние самите… Или погрешно съм ви разбрала?
— Няма противоречие, госпожице Аргира. Ние чакахме да ни поднесат всичко на табличка — идея, посока, тласък. Защо пък сега да не опитаме обратното: със собствени сили да омесим тестото и едва за мятането в пещта да потърсим мъжка помощ? Само доколкото ще е нужно да се преодолее назадничавостта на баща ми и другите „по негов образ и подобие“ чорбаджии в общината. И да си спестим подигравките на волнодумците и злоезичниците.
Аргира Димитрова се заслуша с повишен интерес. Не само защото гостенката издаваше наличието на една дълбока пропаст в семейството на уж непоклатимия Йоргаки чорбаджи, но и понеже тази съвсем обикновена по ум и просвещение жена си позволяваше да мисли дръзко и да прави още по-дръзки предложения. Колцина бяха сливенките, умовете на които можеха да родят нещо като току-що изреченото?
— Усещам, дълго сте премисляли и оглеждали отвсякъде преди да похлопате на вратата ми. И ме сварвате неподготвена — мене, дето уж не ви подобава да седите в мое присъствие, — за да следвам мислите ви. Защо не ми помогнете, като ми дадете храната готово сдъвкана?
— Не е много онова, което имам да кажа. Три са целите, които ние, сливенки, решихме да гоним. Първата — да основем дружеството, можем да я смятаме зад гърба си. Втората — да ни се изнасят сказки от по-просветени люде, нека се надяваме, че ще го постигнем, когато читалището го уреди за мъжете. Но за третото — училището — хич ни няма. Него никой няма да го направи вместо нас. И аз седях и си мислех така: да се захванем ние и да го подготвим, разбира се, под ваше ръководство, да му скроим програмата не за една или две недели, а за месеци напред. И с всичко това на ръка да отидем при човек, за когото хем вярваме, че ще ни разбере и ще помогне, хем да има влияние и сили да завърти колелото ни.
— Ако повторя думите ви, бих рекла, че също и по тази, третата, цел главната работа е зад гърба ни, госпожице… е, хайде да е без госпожице, само Стилияна. Училището, както го виждам аз, трябва да има два главни дяла — просветен и, нека тъй да го наречем, домакински. Просветния естествено ще поема аз, но другите учители също са ми обещали ръка за помощ. Ще съставим две отделения — за съвсем безпросветените, които трябва да започнат от А и Бе и „две и две четири“, и за по-напредналите, дето вече се нуждаят да отворят очи за природните науки, за всеобщата и отечествената история, за географията и прочие. А домакинството ще се преподава едновременно на едните и на другите. Научих, че в града ни наскоро ще започне работа млад и родолюбив доктор, който, да се надяваме, няма да ни откаже помощта си. На никоя жена, мисля, няма да е излишно да понаучи нещичко за раждането и детегледането, за най-честите болести на пеленачето и невръстното. Вие бяхте обещали да предадете от майсторлъка си във везбата и шевицата…
— И държа на думата си. Макар че учителката ми, леля хаджи Калуда, майката на братовчеда Анастас, си остава къде-къде над мене.
— Зная една жена от Ново село, аз й викам леля Душка, дето е прочута готварка и въртокъщница. Питала съм я: щяла, била, с радост да запознае жените с гозбите, с приготвянето на зимнината, с варенето на сладка и петмези…
— За сладката и петмезите комай госпожа Руска Кутьо Ганчева няма равна на себе си — полугласно вметна гостенката.
— … и за всякаквито там тестени сладки. Остава ни коя да ни просвети в кройка и шев.
— На юг от Стара планина не ще се намери по-добра от Таша Йосифова.
Учителката сви рамене неопределено:
— На мен ли го казвате? Мигар не отидох при нея да ми ушие празничната рокля? Ала нали бяхте на събранието? Не помните ли как настръхнаха против нея нашите „добродетелни“ и „високоморални“ госпожи?
— Тогаз защо не поканим майка й? Госпожа Таша отдавна я надмина в майсторлъка й, ала и тя се е учила от баба Иринка Нойкова хаджи Йовкова. — (Нека мимоходом да споменем, че „баба“ Иринка едва есенес щеше да навърши четиридесетте…) — Пък и от родолюбиво коляно е — няма да ни покаже лакът, когато е за таквоз общополезно дело.
— Наемам се да я склоня. — Аргира каза „наемам се“, но всъщност имаше на ум да склони баба Иринка чрез дъщеря й Таша. Тя разпери ръце и се усмихна благосклонно: — Излиза, Стилияна, че нашата воденица е готова за завъртане на колелото…
— Тогава пременете се и да вървим за мъжката помощ. Нали е речено да не оставяме днешната работа за утре!