— Бил го е? — Лили внимателно го наблюдаваше. — Затова ли понякога има тази странна походка? Било е ужасно, нали?
— Да. — Гласът му звучеше дрезгаво. — Идеше ми да убия Торнуейт. И все още ми се иска.
— Директорът? — Не й се искаше да е на негово място.
— Хенри си отмъстил, като взривил входната врата на къщата му — продължи Алекс.
Лили се засмя.
— Не очаквах по-малко от него! — Но радостта й се изпари, като видя лицето му. — Има и друго, което ви притеснява… Хенри нищо не ви е казал за случващото се, нали?
Мълчанието му я изнервяше. Внезапно разбра всичко. Алекс, с криворазбраното си чувство за отговорност, се смяташе за виновен. Очевидно бе, че обожаваше момчето. Лили имаше сгоден случай да го накара да се чувства още по-зле. Но се хвана, че се опитва да го освободи поне отчасти от вината.
— Не ме изненадва — му каза. — Повечето момчета на тази възраст са доста горди. Не ми казвайте, че и вие не сте били. Нормално е Хенри да се опита сам да уреди нещата. Така разсъждават момчетата.
— И какво знаете вие за децата? — промърмори той.
Тя му хвърли един остър поглед.
— Колкото и да се опитвате да убедите сам себе си, вината не е ваша, Рейфорд. Вие сте прекалено отговорен…
— Обяснете ми какво вие влагате в понятието отговорност — попита язвително, но без обичайната враждебност в погледа. — Госпожице Лоусън… — посочи тестето в ръцете й, — бихте ли започнали друга игра на истината?
— Защо не? — Усмихната, раздаде още веднъж. — Какво ви се иска да знаете?
Той продължаваше да я гледа настоятелно. Лили имаше странното усещане, че макар и да бяха разделени, той я докосваше, същото задушаващо усещане като с Джузепе… заплашително, доминиращо…
Алекс, забравил за картите, се взираше в очите й.
— Защо мразите мъжете?
Въпросът като че ли сам излезе от устата му. Любопитството му се базираше на думите, които бе чул, на погледите към него, към баща й, дори и към Закари. Поддържаше дистанция с всеки мъж, който я доближеше. С Хенри беше различно. Но пък той бе прекалено млад, за да го счита за някаква заплаха. Инстинктът му казваше, че Лили смята мъжете за врагове, които може да използва и манипулира за своя сметка.
— Защо…? — Гласът й се загуби. Само Дерек бе способен да я обезоръжи с една дума. Защо питаше това?
Сигурна бе, че личните й чувства не го интересуват ни най-малко. Копелето усещаше, че така ще може да я нарани. И имаше право… Мразеше мъжете. За какво да ги обича? Баща й я бе игнорирал, годеникът й я бе изоставил пред олтара, Джузепе бе предал доверието й. Онези, които отведоха дъщеря й, бяха мъже. Дори приятелството й с Дерек започна като шантаж. Да вървят всички по дяволите!
— Писна ми вече да играя — каза и хвърли картите на пода.
Завъртя се и напусна галерията. С три крачки Алекс я настигна.
— Госпожице Лоусън…
Хвана я за ръката. Тя се опита да се отскубне.
— Махнете си ръцете от мен — изсъска през зъби. — Никога повече не ме докосвайте!
— Добре. Успокойте се. Нямах право да ви задавам такъв въпрос.
— Това извинение ли е?
— Да. Бях нетактичен.
Алекс не очакваше такава бурна реакция на въпроса си. Обикновено Лили изглеждаше много уверена в себе си. А сега я виждаше крехка, слаба и напрегната.
— Имате цялото проклето право на света! — Посегна към главата си и къдриците й се разпиляха безредно върху челото. Погледът й бе закован в лицето на Алекс. — Ето ви и отговора: не познавам нито един мъж, който да заслужава доверието ми. Не съм срещнала нито един от така наречените джентълмени, който да знае какво е честност или съчувствие. Всички вие си приписвате разни качества, но в действителност…
— В действителност… — подкани я Алекс. Искаше му се да опознае поне малка част от нея. И цял живот нямаше да му стигне, за да я опознае напълно.
Лили се усмихна и поклати отрицателно глава. Енергията й се изпари напълно и се превърна в упоритост, която според Алекс граничеше с неговата. Наблюдаваше го нахално.
— Вървете по дяволите, милорд! — каза весело и се отдалечи.
На следващата сутрин Лили се събуди със силно главоболие. Прекара деня в компанията на Тоти и Пенелопе, но не обръщаше особено внимание на разговорите. Когато дойде време за вечеря, се извини и се оттегли в стаята си, като помоли да й качат поднос с нещо за ядене. Хапна едва няколко залъка от телешкото и хляба, но изпи две чаши вино. Започна да се върти из леглото, опитвайки се да заспи и накрая се озова по корем, прегърнала възглавницата.