Изпълваше я особено чувство на самота. Имаше нужда да поговори с някого, да излее душата си. Липсваше й леля Сали, единствената, която знаеше за съществуването на Никол. Сали я измъкваше от всички каши с мъдростта и странното си чувство за хумор. Когато се раждаше Никол, помагаше на акушерката и се грижеше за Лили като истинска майка.
— Сали, искам си бебето — прошепна Лили. — Ако беше тук, щеше да ме посъветваш какво да правя. Свърших парите. Отчаяна съм. Какво ще стане сега?
Спомни се деня, когато, завладяна от страх и срам, каза на леля си, че има любовник и очаква дете. Тогава си мислеше, че това е най-лошото, което може да й се случи. Сали подходи както винаги разумно.
— Мислила ли си да оставиш бебето за отглеждане? — попита. — Да платиш на някого да го отгледа?
— Не, никога няма да направя такова нещо — отговори Лили разплакана. — Бебето е невинно, не трябва да плаща за моите грехове.
— Тогава, след като ще си имаме бебе, оставаме да живеем в Италия. Само двете, спокойно. — Очите на Сали светнаха. — Ще бъдем семейство.
— Не мога да те моля за това…
— Не си го направила. Аз ти го предложих. Погледни ме, Лили. Аз съм богата стара жена, която може да прави каквото си поиска. Имам достатъчно пари, за да покривам разноските. Не ни пука за останалите.
Сали почина малко след раждането на Никол, за огромно съжаление на Лили. Липсваше й, но намери утеха в дъщеря си. Малката се превърна в център на вселената й, изпълваше я с любов и нови усещания. Докато я имаше, всичко щеше да е наред.
Лили си даде сметка, че по лицето й се търкалят сълзи и мокрят възглавницата. Болката в главата запълзя към гърлото й. Никога не бе рухвала пред никого, дори и пред Дерек. Той притежаваше нещо, което не й позволяваше да се показва уязвима. И също бе изстрадал своето. Но вече не го трогваха женските сълзи. Лили се питаше какво е станало с Никол, жива ли е, има ли кой да я утешава, когато заплаче.
Алекс спеше, но неспокойно и бълнуваше. Сънуваше някакъв ужасен кошмар. Знаеше, че случващото се не е истина, но не успяваше да се събуди. Пропадна в бездната на сенки, мъгли и движения. Лили беше там. Подигравателният й смях го обгръщаше от всички страни. Очите й светеха и не се отделяха от неговите. Усмихваше се жестоко и леко хапеше рамото му. Той се опита да я отблъсне, но изведнъж видя голото й тяло, преплетено с неговото. Ръцете й го галеха и главата му се въртеше.
— Кажи ми какво искаш, Алекс, — шепнеше тя.
— Махни се от мен — каза той дрезгаво, но тя не му обърна внимание, само се смееше и смееше. Тогава той хвана главата й и я насочи натам, където искаше устата й…
Събуди се стреснат и с накъсано дишане. Повдигна ръка към челото си. Косата му бе мокра от пот, а тялото го болеше от силната възбуда. Изруга, хвана възглавницата и я захвърли към другия ъгъл на стаята. Искаше жена. Никога не е бил толкова отчаян. Опита се да не обръща внимание на бясното блъскане на сърцето в гърдите си и да си спомни кога за последен път е бил с жена. Поне откакто се сгоди за Пенелопе. Мислеше, че е въпрос на чест да й е верен, а и няколко месеца въздържание нямаше да са края на света. „Идиот“ — каза си. Трябваше да направи нещо. Можеше да отиде в стаята на Пенелопе. Нямаше да й хареса, щеше да протестира и да заплаче, но в крайна сметка щеше да се подчини. В края на краищата щяха да се оженят след няколко седмици.
Идеята не бе за отхвърляне, още повече за един възбуден мъж. Но при мисълта да прави любов с Пенелопе… Макар, че ще получи все пак някакво облекчение.
Не, не нея желаеше.
„Какво, по дяволите, ми става?“ — запита се и скочи от леглото. Дръпна завесите от прозорците, за да позволи на бледата лунна светлина да навлезе в стаята. Приближи се към тоалетката с форма на триножник и освежи лицето си с вода от каната. Откакто се познаваше с Лили, животът му бе непредсказуем. Имаше нужда да угаси огъня, който го изгаряше отвътре и да сложи в ред мислите си.
Реши да пийне нещо. Коняк. Или не, по-добре от онова чудесно уиски от Шотландия с вкус на дим и пирен. Искаше нещо, което да му изгори гърлото и заедно с него и чувствата, които не преставаха да го измъчват. Облече един подплатен син халат и излезе от спалнята. Прекоси коридора, който свързваше източното крило с централното стълбище.
Чу едно издайническо „скръц“ на някое от стъпалата и забави крачка. Още веднъж „скръц“. Спря и се ослуша. Някой слизаше по стълбите. И той отлично знаеше кой е среднощния скитник.