В първия момент се ядоса:
— Не те ли досрамя да го сваляш от главата на покойница!
По лицето ѝ пробягна светкавица. Начаса притихна.
Рубинът беше облян в кръвта на Джевахир. Сега блестеше още по-червен от преди. И Хатидже реши — ще го носи над челото си цял живот. Рязко посегна. Сграбчи рубина от ръката му.
Казаха ѝ, че не е позволено, но въпреки това тя не се отдели от Джевахир и Фехим, докато не ги положиха в земята.
Непрекъснато си повтаряше: „Да върви по дяволите това позволено-непозволено!“ Всички наложници се обливаха в сълзи. От нейните очи обаче не се отрони и капчица. Вече засипваха гроба, когато тя каза: „Прав е бил баща ми! Ако ти не удушиш вероломството, то ще удуши теб!“
Този път вероломството сбърка целта си. Това беше. Повече нямаше да повтори същата грешка. Убиецът беше безмилостен. Все още неговата мишена беше самата тя. И баща ѝ — стоманената ръка на Великата Османска империя. И батко ѝ Сюлейман. И нежната ѝ майка. Всички те бяха под неговия прицел.
„А пък аз — каза си Хатидже — втори път няма да направя същата грешка и никога няма да се смиля!“
Тропот на копита заглуши молитвите. Появи се конник, обвит в облаци от прах, и спря пред нея.
— Пристигнаха новини от Бурса! — едва поемайки дъх, извика той, преди още да е скочил от коня на земята. — В битката край Йенишехир нашият повелител е победил принц Ахмед!
Горделивият принц е пленен. Удушен е от палачите с корди от лък. Цената на вероломството е платена.
Всички, които се намираха там, изразиха голямата си радост. Някои ръкопляскаха, други започнаха да редят молитви за здравето и благополучието на султан Селим и за властта му — да бъде и пребъде. Хатидже обаче само мълчеше и ги слушаше. „Ако същата тази новина беше пристигнала вчера, аз щях да плача и да се вайкам!“ — ѝ мина през ум.
Сега обаче и косъм не трепна по нея.
Когато зариха гробовете, изникнаха две малки могилки от рохка земя. Хатидже разпръсна по шепа пръст върху мястото за вечен покой на Джевахир и Фехим. „Спете си вече спокойно! — промълви тя. — Главният убиец е смачкан!“
Канеше се да тръгва, но видя ханджията. Той чакаше малко встрани, навел глава, заедно със закръглената си жена.
— Ние си отиваме — обърна се тя към него. — Причинихме ви неприятности. Моля да ни извините. Имам и една молба… За да се помни отсега нататък това място… Нека се нарича „Пойният Славей“. „Славеят“!
Белите облаци на небосвода започнаха да просветват в жълти, червени, морави отблясъци.
Настъпваше вечерният здрач.
— Да потегляме! — нареди тя на възседналия коня си Хъдър ага. — Остави неколцина от твоите хора след нас! Ако баща ни изпрати подкрепление, да им съобщят, че сме се върнали в Бурса.
Тръгна да се качва в колата си, но изведнъж се спря.
— Небиле? Къде е Небиле?
— Тук съм! — изчурулика момичето.
— Ела при мен! Човек не бива да оставя приятеля си насред пътя!
XXV
„Ох, мио Дио! Боже мой!.. Доро Тугу!“
Ибрахим вървеше подир войника и си повтаряше на всички езици, които знаеше: „Господи!“
Сигурно на това му викаха великолепие.
Ослепителният разкош на господарката бледнееше пред гледката тук.
Влязоха през широка врата, укрепена с дървени колони, и по стълбището точно срещу нея се качиха на третия етаж. От двете страни по стъпалата се редуваха стражи с големи бели шапки на главата, с черни вежди, черни увиснали мустаци и червени униформи. Палците на дясната им ръка бяха мушнати в черния пояс на кръста. Но всички те, до един, не бяха въоръжени. На Ибрахим това му се стори доста странно.
— Тези не носят оръжие? — обърна се той към съпровождащия го отзад войник.
Удивлението си пролича в тона му.
— Носенето на оръжие в двореца е забранено, затова.
— Но това е много глупаво! Каква полза от стража без оръжие, ако възникне някаква опасност? Кой ще опази принца от враговете?
Войникът се поспря. Отговори му, без да се обърне:
— Принцът сам ще си пререже пъпа. Ти не му бери грижа!
Сам да си прерязва пъпа? Това изобщо не го схвана.
— Защо ще прерязва собствения си пъп?
Другият не се стърпя.
— А казваха за теб, че много добре си научил езика ни! Ами че такъв е изразът. В смисъл че сам ще се защити.
— Хааа! — направи знак с глава, че го е разбрал, но така или иначе пак не го схвана.
Пълна глупост бе този израз. „Да прерязва собствения си пъп!“ — повтори наум. По-добре да казваха „Да прережа пъпа на врага“. Отрони дълбока въздишка.