— Господине?
— Няма нищо. Само си поех въздух.
— Не си хабете напразно въздишките. Ако закъснеем още малко, дъх няма да си поемем от принц Сюлейман. Тогава ще ни притрябва въздух.
Ибрахим не можеше да повярва. Всичко му изглеждаше величествено. Така например върху стълбищната площадка на третия етаж, точно по средата, имаше нещо голямо, изработено от бронз, с крака и капак.
— Какво е това?
— Мангал. През зимата го зареждаме догоре. Служи за отопление.
„На земята ли съм, на небето ли?“ — помисли си Ибрахим.
Не можеше да различи стъпва ли, хвърчи ли по дебелия хаф на постланите от край до край по коридорите килими.
Набиваха се в очи скъпите ковьори и килими не само по пода, а и по стените. На определени места, зад гигантски щитове от кован бронз, стърчаха кръстосани копия. Копия със златни остриета.
И дрехите, и стражата, и прислужниците бяха като извадени от съкровищница. Пъстроцветни копринени шалвари, надиплени панталони, ризи, джепкени, дълги кожени елеци. А имаше и едни хора с бели саръци, които вървяха като че ли се плъзгаха, леко навели глави встрани към дясното рамо. Повечето от тях бяха облечени в дълги бели сака, някои украсени с черни бродерии. А под тях, както бяха разгърдени отпред, се подаваха закопчани от горе до долу червени и морави ризи.
„Османлиите си падат по ярките цветове — нашепна му вътрешният глас. — Имат право! — отвърна си сам. — Бледите, невзрачни багри не подхождат на такъв разкош и такова богатство. На мен да остане, никога няма да се облека в бяло сако. Щях да си поръчам лилаво, като пелерината на Цезар. И щях да го украся — цялото — със златно везмо.“ Представи си как ще изглежда облечен в златошит кафтан, даде си сметка, че пред тичащите наоколо домашни слуги в сини къси панталони той с неговите черни надиплени панталони, бяла риза с много широки ръкави и син къс елек прилича на просяк. Видението му за миг се изпари. Нали щеше да е в най-хубавите си дрехи. Ами и без това си нямаше други. Не беше донесъл работното си облекло от чифлика. Панталонът му беше целият в кръпки. Как би могъл да ги облече още веднъж пред принца. Достатъчно много се беше засрамил от облеклото си онази нощ, когато му свири на цигулката при басейна.
„Ами, и без това кой си ти? — обади се вътрешният му глас. — Я се виж на какво приличаш, виж и този разкош!“
„И какво ми е? — възропта на това непознато усещане, породено в душата му от този ослепителен разкош. — Аз съм син на рибар! Неговият баща е султан. Казват, че половината свят бил негов. Аз се родих в рибарска къща само с две стаи, той — в палат. Естествено, че ще е така!“
Не след дълго проумя, че това усещане, което го човъркаше отвътре, всъщност е завист. Щом дворецът на сина е такъв, кой знае в какво живее пък баща му. Сега, след като видя разкоша, сред който се намира, след като го потисна така, той си спомни спалното помещение. В същия миг реши: ако ще живее там, край! Ще се махне оттук!
И къде?
„Вярно, къде?“ — се запита. Повече не можеше да се върне в чифлика на Касъм ага. „Ферахшад вече не ме иска.“
Дали наистина не го искаше?
Не беше толкова сигурен. И все пак се питаше защо ли пък да го иска. Тя, значи, въобще не е допускала, че той ще пожелае да тръгне с принца.
„Но ти все още си нейна собственост! — обади се вътрешният глас. — Тя не те продаде!“
Гордостта му веднага се опълчи. „Но ме подари на принца! Изостави ме!“
Гласът му се присмя: „Добре де, тя не те превърна в стока, която се купува и продава, ти си подарък. Не можеш, когато ти хрумне, да си тръгваш. Най-вече — от двореца на принца!“
— Първо ще се представиш на личния секретар.
Гласът на войника прогони от главата му тревожните мисли. В края на краищата си каза: „Ще се оправя някак си!“
Вдигна глава и видя точно насреща голяма зелена врата, пазена от двамина стражи гиганти.
„Там свършваше коридора, по който преди малко завивахме насам-натам. Най-сетне! — каза си наум. — А бях започнал вече да си мисля, че той няма край.“
— Личният секретар ли? Той пък кой е?
— Този, с когото господарят споделя тайните си.
Нищо не разбра. „С когото споделя тайните си ли?“ Служител, чието задължение е да пази тайните на принца!? Това е пълна глупост!
— Тайните ли му пази?
Войникът се спря. Обърна се настрани и тайно се подсмихна. Подръпна стария, износен елек на Ибрахим.
— Е, и така му се казва. Значи, каквото му трябва на принц Сюлейман зад тази врата, той се разтичва. Знае това, което другите не знаят, вижда онова, което другите не виждат. Чете постъпилите за господаря молби, ако му се нареди, пише писма. Назначава срещите му. Никой не може да се яви пред височайшия господар, преди той да е видял какъв е този човек и да му е разрешил. Той определя какво ще яде, какво ще пие господарят — и всичко останало, всичко!