— Ама че пазител на тайните! — промърмори Ибрахим. — По-добре да го бяха нарекли писар… А то — личен секретар! Така или иначе все си слагат по една титла пред името. Показност!
— Има и една дайе, разбира се!
— Дайе ли? Тя пък каква е?
— Кърмачката на принца. Жената, която го отглежда, откакто се е родил до ден-днешен. Такъв е обичаят в двореца: щом детето стане на четиридесет дни, докато суче, се дава на млечната му майка кърмачка, то се отглежда после и от нея, от дайе. Нали разбираш, дайе се тачи като половин майка. — Сниши гласа си и допълни: — Грижи се за принца повече, отколкото рождената му майка.
Нещо отвътре го присви, носът го присърбя. Пред очите му се появи образът на неговата майка. Лекичко го подръпна за носа. „Моя хубава майчице!“ — изстена без глас. И рязко го прекъсна:
— Няма половин майка! Майката си е майка! Никой не може да я замени!
Другият направи знак с глава, че е съгласен, и вдигна рамене: „Какво да се прави! Обичаят си е обичай! При нас е така!“.
— Турци!
Макар че Ибрахим го промълви заедно с тежката си въздишка, войникът все пак го чу.
— Моля? Какво каза?
— Нищо не съм казал.
— Стори ми се, че каза „турци“!
— Така ти се е сторило. Хайде! Нямам вече търпение. Води ме при личния секретар ли, при когото и да е. Да не караме височайшия принц да ни чака!
Стаята беше доста голяма, с атлазени завеси, мъжът седеше върху потънал в кадифе диван, а пред него — масичка с грамадна бакърена тава отгоре. От дясната му страна — полица, изпълнена с пергаменти. Съвсем близо до вратата — постлано на пода килимче. На очи се набиваше Коранът, разтворен върху специалната кръстата поставка.
Не можа да определи на каква възраст е. Но личеше, че е доста по-възрастен от Сюлейман. На главата си не носеше онази грамадна шапка. Вместо нея имаше бял сарък от навита и усукана коприна. Главата му беше голяма, а саръкът — малък. Ибрахим едва се сдържа да не прихне в смях.
Забелязваше, че откакто е дошъл в Саруханския дворец — има-няма два часа! — не беше видял човек без нещо на главата.
И се попита: „И аз ли ще туря на главата си такива шапки и саръци?“. Това беше вече проблем. Ако това беше задължително изискване, разбира се, че щяха да поискат и той да се съобрази с него. Сигурно щеше да бъде много смешен, ако трябваше да минава през вратите, без да наведе глава с нахлузената на нея грамадна шапка или кюлях. Какво от това, че щеше да върти в ръце кюляха от кече. Ако трябваше да покрива главата, нека я покрива. Плюс това зиме кечето топлеше, а лете държеше хладно.
Нямаше наоколо и никакви жени. Не се мяркаха нито в големия двор, нито под чардака, нито след като влезе в сградата.
В този момент се сети за Карадут. Ибрахим видя Мюнире за последно, когато старшината, слизайки от коня, ѝ подвикна.
„Горката, къде ли са я завели?“ — помисли си той. При първа възможност трябваше да я открие или поне да разбере къде се намира.
Като влязоха, завариха личния секретар седнал на една страна върху дивана да разгръща навития на руло пергамент, за да го прочете. Войникът хвана Ибрахим за ръка и го издърпа към него. Направи му знак с очи и устни да мълчи и да чака.
Тогава мъжът остави рулото. Плъзна набързо поглед по Ибрахим и го задържа върху войника.
— Това ли е той?
Каза това или нещо подобно. Попита толкова приглушено, че Ибрахим се подвоуми дали наистина го е чул.
— Да! Очакваният новак.
Войникът шептеше също така тихо и Ибрахим едва успя да долови какво казва, въпреки че стоеше досами него.
Внезапно му хрумна мисъл, от която се развесели: „Е, повишение! В чифлика бях щуракът на Халил кехая. В двореца на принца станах новакът!“. По лицето му плъзна усмивка, при което личният секретар му хвърли пренебрежителен поглед.
— И в ръцете ти е онова, което нашият принц…
По-нататък пак не успя да чуе. „Господи! Трудна работа, ако тия все така си шепнат!“ — измърмори наум.
— Не можах да чуя — изрече с ясен глас. — Бихте ли го произнесли по-високо?
Изненадата се изписа красноречиво върху лицето на личния секретар.
— Не можем!
Изниза се между устните му пак така едва доловимо, но беше една-единствена дума и този път той я разбра.