Мъжът стана от дивана, на който седеше. Посегна някъде встрани, измъкна оттам йемениите си и ги обу. Дойде точно пред Ибрахим, изгледа го отдолу нагоре и се намръщи. Явно това, че не беше висок колкото Ибрахим, го раздразни.
— Не можем! — пак издиша той. След което се обърна към войника: — Байрям, ти не го ли предупреди да не приказва? — Не сметна за нужно да изчака отговора: — Поне да дадем първия урок на този новак. Ние, царедворците, се опитваме да изразяваме това, което искаме да кажем, с очи, с ръце. Срамота е да се говори на висок глас. Не искаме да нарушаваме спокойствието на Техни Превъзходителства принца и неговата валиде. Чу ли поне това, което ти казахме?
Ибрахим потвърди с глава. Молеше се от все душа да не проличи подигравката в гласа му:
— Чухме го.
Оня човек беше изпаднал в комичната ситуация да говори за себе си в множествено число. Неволно се разсмя. Така говореше и принцът. За себе си казваше „ние“.
— И не се смеем!
Моментално спря. Постара се лицето му да приеме сериозно изражение. Попита се: „Дали станах достатъчно мрачен? Повече, отколкото трябва!“
Личният секретар нищо не каза, само го изгледа накриво. Ибрахим помисли, че е допуснал някаква грешка. „Така ли непрекъснато ще си навличам врагове?“ След оня демон, сега пък беше разгневил този, дето шапката му приличаше на баница. Хайде, Джелаир беше демонът на спалното помещение. Ами този? Пазител на тайните на принца. И знам ли още какъв ли не! Без негово разрешение човек не можеше да влезе при принца. Реши с този да се държи добре. Поне известно време. Малко съмнително беше дали ще успее, но така или иначе трябваше да опита.
Личният секретар направи към войника знаци с очи и ръце да почакат, открехна спуснатата от тавана до пода червена кадифена завеса и изчезна зад нея.
Войникът го дръпна за ръката и процеди:
— Какво си мислиш, че правиш? Бива ли да се подиграваш с довереника на принца?
Преди още Ибрахим да отвори уста, кадифената завеса се раздвижи и личният секретар се появи заднишком. Когато завесата се затвори зад него, той дойде при Ибрахим и тихо му каза:
— Сега ще се представиш пред Негово Превъзходителство принца. Научиха ли те как да го поздравиш?
Завъртя рязко глава на две страни:
— Ъ-ъх!
— Ето така.
Той събра двете ръце върху слабините си, приведе се от кръста напред колкото можеше и застина така.
— Няма да се изправяш, докато господарят не ти каже.
Как можеше да се стои в такава поза!
— Ако не те пита, ако не ти разреши да говориш, няма да се обаждаш! — Замълча за миг. — И да не си посмял да се държиш пред принца така невъзпитано, както пред нас. В негово присъствие не можеш да се смееш. Дори и да ти разреши, в лицето му няма да се смееш. Ще си извъртиш главата настрана, ще скриеш лицето си с длан и ще се засмееш без глас. Разбра ли?
Разбра. Щом проявяваха такова страхопочитание пред сина, сигурно пред падишаха се захлупваха на пода. А сега и той трябваше да постъпва като тях.
— Ще стоиш прав, докато ти разреши. Ако прояви благоволение и те покани да седнеш, ще се примъкнеш ей така, до ръба на мястото, където ще седиш. Ще прибереш прилично двата си крака. Както правя аз сега. Не се втренчвай в очите на принца. Ще гледаш все надолу. И да не си турил ръка на пояса.
— Защо?
Личният секретар го изгледа по някакъв странен начин.
— Разбира се, не искаш да се забие в гърба ти някоя стрела, нали?
„Леле мале! — каза си Ибрахим. — Значи някой или някои наблюдават всяко едно движение в покоите на принца. Не го забравяй! Запиши си го някъде в мозъка! Да не те прострелят без време за тоя, дето духа!“
— Наби ли си добре в главата каквото ти казахме?
— Набих го.
— Чудесно!
Мъжът отиде до завесата, открехна едва-едва мястото, където се разделяше.
— Хайде, върви! Не карай принца да те чака!
Ибрахим тръгна съвършено спокоен. Тъкмо когато се изравни с него, го погледна право в очите и изрече:
— Благодаря, господине!
Личният секретар се обърка. Опита се да прочете в очите му дали този новак не му се подиграва. Негов специалитет беше да познава хората по очите и да постъпва с тях съобразно това. Но в очите на това момче не успя да хване поне някаква нишка. Или умееше прекрасно да прикрива емоциите си, или го каза сериозно.
— И за какво?
— Че ме обучихте. Иначе щях да се изложа пред господаря.
Остави го объркан, но доволен. Повдигна единия край на завесата.
Смяташе, че веднага ще се озове в стаята на Сюлейман. А то — пред него се изправи пълен мрак.