— Върви! — обади се зад гърба му личният секретар. — Вратата е точно срещу теб. Потропай, преди да отвориш, и изчакай да ти се отговори!
Ибрахим си пое дълбоко въздух. С две крачки пресече тъмното и се изправи пред вратата. Когато по шумоленето долови, че завесата зад него се затвори, той лекичко потропа.
— Так, так!
Неочаквано бързо Сюлейман се обади:
— Ела, Ибрааам!
XXVI
Сякаш се отвори врата към слънцето. Обляна в нахлуващата през прозорците дневна светлина, стаята на Сюлейман го заслепи с блясъка си. Опитваше се да го види с присвити очи.
— Ибрааам ли? — попита.
— Ела, ела! — отново се обади Сюлейман, като видя, че се е спрял на прага.
Звучеше весело. Едва тогава по огрения откъм гърба силует успя да различи седналия до прозореца принц. Беше без онази шапка на главата.
Наставленията на личния секретар отпреди малко се изпариха от мозъка му. По-точно — Ибрахим сам го пожела. Ето на, отвътре не му идваше да се кланя доземи пред някого, който е на същите години. При това и дяволът му погъделичка гордостта: „Ясно е, тялото ти е роб. Но не позволявай да поробят и духа ти. Нека твоят дух, Александър, да бъде волен като реката Сава, а главата ти — високо вдигната, като отсрещните планини!“.
„И как ли ще стане това?“ — възрази му Ибрахим.
Дяволът обаче не го чу. „С какво си по-долу от него? Можеше да е точно обратното — ти да дойдеш на белия свят като син на крал, а той — като син на рибар.“
Естествено, че можеше, но не беше. Сюлейман е бъдещият падишах. А той — неговият музикант.
В този момент Ибрахим реши да послуша не личния секретар, а дявола. Духът му щеше да бъде волен и независим като реката Сава, а главата — високо вдигната като снежните планини.
Пристъпи напред така, че не пролича дали си е навел главата, или леко се е поклонил.
— Принце?
— Ей ти, богатият на имена, ядоса ли се, че те нарекох Ибрааам?
— Как бих могъл да се ядосам на нашия принц?
— Защо тогава се спря на прага? Идвай насам! — Сюлейман замълча за миг. — Аха, разбрах. Сигурно наставленията на личния ми секретар са ти замъглили ума?
Не му отговори.
— Не му обръщай внимание — продължи принц Сюлейман. — Дворцов етикет! Традиция! Порядък! Такива работи. Такъв протокол между нас не ни трябва. Няма да изискваме такива поклони.
— Няма ли да е проява на неуважение?
— Имаме толкова много мъже, които проявяват уважение към нас. Но си нямаме никого, с когото можем ей така, от все сърце и с открита душа, да споделим какво ни тежи, да разменим съвет и мисъл, за когото няма да си кажем: „Какви ли облаги преследва?“ или „Виж го този лицемер!“
— Но как е възможно? — начаса реагира Ибрахим. — Господарят има на разположение купища ходжи, съветници, сановници!
— Има! Да, ноооо… — удължи „о“-то колкото може повече. И накрая отсече: — Приятел си нямаме!
Приятел ли? Робът музикант Ибрахим — приятел с принц Сюлейман!? Не знаеше какво да му отговори.
— Ела да седнеш тук. Кантарджъзаде ти е казал ей така на ръба да приседнеш, но не го слушай! Настани се удобно. Тук сме сами. Само двамата. Никой няма да влезе, докато не го повикам.
„Само двамата ли? — сети се Ибрахим. — Ами ако мушна ръка в пояса, къде ли ще е поставен оня, дето ще ми прониже дроба със стрелата си?“ Пристъпи, но въпреки че принцът му каза да се настани удобно, той предпочете да спази указанията на главния секретар. И едва сега забеляза колко непретенциозно беше обзаведена стаята на Сюлейман. Голяма беше. През един прозорец се виждаше равнина без начало и без край. Някъде далече, много далече, се издигаха като теменужени сенки планините. Гледката беше великолепна, но той се почуди, че стаята му е обзаведена толкова простичко, кажи-речи, направо бедно. А той си представяше, че ще го завари седнал на златен трон, целия обсипан с диаманти, накити и с какво ли още не.
Върху високия и широк диван пред прозореца беше метнат и се спускаше чак до пода копринен килим. Зад гърба на Сюлейман стояха наредени топчести възглавници. Пред дивана стояха разпънати две кръстати поставки, а върху тях — две стъклени чаши и кана с източено тънко гърло. Кафтанът и шапката на принца висяха на една закачалка, съвсем близо до него. „Ако бях видял в тъмното тази закачалка, щях да я помисля за човек!“ — мина му през ум. А от дясната страна, пред самия диван — параван от дърворезба, зад който се криеше кой знае какво. И това беше всичко.
„Слабичък бил!“ — прецени Ибрахим. А колко величествен му изглеждаше онази вечер. „Почти като мен. При това — по-нисък!