Веднага разбра защо му се е сторил по-слаб. „Естествено! — си рече. — Защото си е съблякъл кафтана.“ Плъзна поглед към закачалката с обшития със сърма бял кафтан на нея. „Ами да, и аз щях да изглеждам величествен, ако облека такъв кафтан“ — заключи за себе си той.
Сюлейман беше облечен в зелена риза, закопчана отпред от брадата до пъпа. Нито широка, нито тясна. На кръста му — червен пояс. Рухна още една Ибрахимова представа. Мислеше, че принцът ще има затъкнати в пояса си, обсипани със скъпоценни камъни ками, а поясът му беше празен! „Да не би така да ми се струва? — усъмни се за миг. — Откъде би могъл да знаеш дали сред гънките му няма някоя кама. А трябва да я има, задължително! Ако няма, дали трябва да му го кажа?“
Беше обут в широки шалвари, малко по-тъмни на цвят от ризата, чиито крачоли потъваха в жълтите ботуши с подгънати навън кончове. И ризата, и шалварите бяха ушити от много скъп плат, но той така и не успя да го познае. Коприна ли? Сигурно коприна. „Няма в тази горещина да навлече като теб широките надиплени панталони от груботъкания вълнен плат!“ Върху палеца и показалеца на дясната си ръка носеше два грамадни пръстена. Единият с черен, другият — с теменуженоморав камък. А на лявата ръка — трети пръстен, който при всяко движение хвърляше жълто-зеленикави, червеникави отблясъци.
„Ето го оня проблясък! — си рече наум. — Големият проблясък.“
Сюлейман забеляза, че Ибрахим го опипва с поглед, и известно време не се обади. Сигурно беше намислил да му остави време, за да запечата в паметта си всичко, което вижда. Накрая се засмя.
— Казвам, че първо трябва да вземем едно решение. Попитахме те минала вечер. Не се замисли кой знае колко. Сега обаче си дойде и вече си у дома. Домът, в който ще живееш отсега нататък. Затова искаме да те попитаме още веднъж. Кое от имената си обичаш повече, да те наричам с него.
— Какво значение има името?
— А няма ли? Човекът умира, става на пръст. След него обаче остава името!
Ибрахим мълчаливо кимна с глава.
— Искам да кажа, че този, който оставя след себе си добро име, не умира. В противен случай заедно с костите му изгнива и името.
За миг Сюлейман като че ли се подвоуми.
— Наистина, при нас имаминът се обръща към събраните пред гроба хора и ги пита: „Като какъв познавахте този покойник?“. Всички се развикват: „Като добър човек“. Не съм чул досега някой да каже: „Като лош човек! Лъжец, лицемер, главорез“… И все пак ти казвам: човек умира, името остава. Човекът е смъртен, името — безсмъртно!“
Стана и дълбоко замислен, взе да обикаля из стаята.
— А, разбира се, има и още нещо. Тежестта на името. Името потиска човека, премазва го. Вземи името на великия ми дядо. Мехмед! Да кажем, че ни сложат името Мехмед. Щеше ли да е хубаво? Защо да ни наричат Мехмед, щом няма да сриваме Византия, щом няма да откриваме новото време? И щом няма да сме като него? Щяхме да живеем смачкани под това име.
— И вие ще станете завоевател като своя дядо — измънка под носа си Ибрахим.
Сюлейман се обърна рязко и го погледна. Измери го от глава до пети.
— Бяхме ти казали да не ставаш салкъм като другите. Започнал си от гледане да почерняваш като тях.
— Простете, принце. И миналата вечер го казахте. Признавам си, не можах да схвана какво влагате в тези думи.
— Нали ги чу нашите лали и аги онази вечер? И ти започна да ме ласкаеш като тях.
— Да ви лаская ли? — вдигна глава Ибрахим. — Въобще нямах такова намерение. Изразих само пожелание. Щом се боите да не би името на дядо ви да ви смачка, тогава и вие станете завоевател.
Сюлейман го гледа още известно време, после продължи:
— Не са ме нарекли Мехмед, но са ни дали тежко колкото неговото, ако не и още по-тежко име: Сюлейман! Ходжата ми е прошепнал в ухото името на пророка Сюлейман, меча на Аллах, който защитава справедливостта върху земята. Ако сме достойни за името си, трябва да бъдем справедливи в своите постъпки, трябва да накараме хората да се питат кой е по-справедлив: пророкът Сюлейман или синът на Селим — Сюлейман, така че когато душата се отдели от тялото, името ни да продължи да живее. Иначе, ако минем от другата страна, пророкът ще трябва да ни попита: Не се ли засрами поне от името си, Сюлейман?
Ибрахим направо се смая. Какви ги приказваше този човек? Колко можеше да се познае кой какъв е на пръв поглед? Беше го възприел като младеж, който язди добре, ходи окичен с цели съкровища и който разбира по малко и от музика, и от поезия. А не знаеше все още кое предпочиташе — музиката ли, лова ли, поезията ли, ятагана ли, но ето на, представяше си го точно такъв. Богат, горд и малко разглезен, колкото и да се стараеше да не му личи.