Ибрахим нададе в себе си ликуващ вик. „Ето, няма да спиш в ада. Ха да дойде сега демонът да чуе какво каза принцът!“
— Ти знаеш още какво му трябва. Предприемете необходимите действия. Ха, заведете приятеля ми в конюшнята.
Обърна се към Ибрахим:
— Харесай си някой кон. Често ходим на лов. Искаме вече и теб да те виждаме редом с нас.
Кон ли? Вече си го беше харесал. Даже с него си споделяше мислите, докато изминаваше пътя от чифлика на Касъм ага дотук. Дали щеше да открие Петнистия. Ако можеше да намери сержанта, който го доведе, сигурно щеше да стигне и до Петнистия.
— Кажи на дайе. Известете валиде и Гюлбахар хатун. Ще вечерям заедно с Ибрахим. Да не ме чакат.
Гафар ага опъна напред шия, както при всяко нареждане на принца, и кимна с глава.
— Трапезата да се нареди в гората над Плачещата скала. При басейна.
Пак кимна с глава. Само че този път дори и Ибрахим видя удивлението в очите на Гафар. Не можа да разбере защо. Че на Гафар не му хареса да вечерят заедно, не му хареса, но мястото, където беше наредено да се сервира, направо го изуми.
Що за чудо беше Плачещата скала? Щеше да види.
— Това е всичко, ага. Можеш да се оттеглиш. А, и още нещо. Ако Ибрахим се отбие при теб, очакваме да не му спестиш нищо от своите познания.
Леле! Този път Гафар се стъписа. И то здравата! Защо ли?
Личният секретар си излезе. Сюлейман дойде при него. Когато се изправи отпреде му, Ибрахим понечи да стане, но Сюлейман го хвана за рамото и му попречи.
— Нека да ти оправят стаята, после кажи на прислугата да ти качат багажа.
Ибрахим се засмя.
— Моят багаж е при мен.
Взе оставената до него цигулка заедно с лъка.
— Нищо друго ли не си донесе?
Не можа да изрече „не“. Отрече само с глава.
— И добре си направил. Защото тук ще намериш всичко, което ти е необходимо.
Ибрахим трепна от някакво внезапно хрумване.
— Искаше да кажеш нещо ли, приятелю?
Не помнеше вече за кой ли път се учудваше: „Що за човек е това!“. Четеше дори мислите, които го връхлитаха.
— Ами… такова… — плахо измънка той.
— Кажи. Какво ти трябва?
— Дойде с мен. Знаете… нали ми казахте…
Сюлейман се позамисли, но веднага се сети:
— Онова момиче ли, което изпищя и се разплака, като чу, че ще дойдеш с нас?
Ибрахим кимна с глава.
— Какво е станало с нея?
— Не знам къде са я отвели. Разделихме се долу. Мен — във войнишката спалня…
— Дявол да го вземе! За всичко ли трябва аз да мисля! Там ли те заведоха най-напред? Значи си се запознал с Джелаир ага?
Не му отговори.
Сюлейман го хвана за брадичката, вдигна му главата и го погледна право в очите.
— Не ми се сърди, приятелю! Твоето място вече е при нас. Искаш от мен да ги накарам да намерят черното момиче, нали?
— Не знам. Може ли? Тоест на мен…
Принцът го погледна закачливо.
— Виж ти! — разсмя се с глас. — Ще им кажем да я включат към момичетата на Гюлбахар. Денем ще служи при теб. А ще отива да спи при момичетата. Ще предупредим и главния евнух да не я тормозят.
Зарадва се. Лицето му грейна. Не знаеше защо, но Ибрахим започваше да си внушава, че по някаква причина носи отговорност за Карадут.
— Още по-задължен се чувствам към моя господар! Благодаря!
Сюлейман го тупна лекичко по рамото.
— Искате ли да изплатя една малка част от дълга си, като ви посвиря? — посочи той към цигулката.
Принцът го спря. Много му се искаше, но се сети за сключеното помежду им споразумение.
— Паргалъ! — трепна гласът му. — Забрави ли? Какво си бяхме казали, а? Тук ще свириш само за себе си, а не когато искам аз!
XXVII
Цялата нощ нищо не се случваше. Звук не се чуваше, освен провикванията на бухалите, кискането на косовете, тракането от клюновете на чухалите. Често Бехнам долавяше и пърхането на прелитащи насам-натам прилепи. И толкова. Напразно долепяше ухо до земята да улови тропот на копита и тракане от колелета на коли. Напразно залегналият върху Ясъкая дебнещ смъртоносен нападател на шах Исмаил, полудял от яд, че е сбъркал мишената, чака до зори.
Най-накрая се надигна: „По дяволите! Тия няма да дойдат. Досега трябваше отдавна да са минали!“.
Замисли се дали изобщо ще минат. Но по всичко личеше, че се готвят да отпътуват. Оттам, където се беше притаил, видя със собствените си очи как се стягат. Денковете с постелите, юрганите, посудата, в която се хранеше принцесата… Всички неща бяха натоварени по местата им.