„Пътят към столицата минава под тази проклета скала! — си повтори с яд. — Е, къде са тогава? Да не би да потеглят, като съмне?“
Ако беше така, кочияшите щяха ли да седнат на каприте си още от предния ден?
Изведнъж се олюля като че ли го удари стрела.
„Да пукнеш дано! Ами ако се е върнала обратно?“
Как не беше помислил за това?
Вероятно след случилото се дъщерята на Селим се е отказала да отива в столицата. И се е втурнала към Бурса, при баща си, към най-сигурното за нея място. Не можеше ли да е така?
Като се поразмисли, взе да вярва все повече на това предположение. И пресметна: „Аз стърчах тук цяла нощ, а в това време тя отдавна е преполовила пътя си дотам!“ Начаса започна да си събира нещата. Хем затягаше седлото и сбруята, хем изреждаше всички ругатни, които знаеше. Имаше все още някаква надежда. През нощта сигурно са отседнали в някой крайпътен хан. Принцесата няма да спи в колата, я! Най-подходящ бе ханът, където преспаха преди две нощи, на идване. Ако пришпореше с все сила коня си, може би щеше да ги настигне.
„По дяволите твоето „може би“, Бехнам! — изкрещя той срещу изгряващия в розови багри ден. — Длъжен си да настигнеш тази болна вещица, преди да е влязла в Бурса. Иначе никога повече няма да се добереш до нея!“
Преди да изтекат и пет минути, под Ясъкая, където беше заредил смъртоносния си капан, прелетя като вятър един ездач. По-черният и от нощта кон беше опънал глава напред към Бурса.
Дори и конете бяха задрямали. Кочияшите — също. Капитанът яздеше ту насам, ту натам, за да поддържа войниците будни.
— Хайде, момчета, който заспи, ще се прости с животеца си!
— Хей ти, първият вдясно! Отваряй си очите! Ще вземеш да паднеш, Къллъ Решо!
Виковете му веднага дадоха резултат. Решо начаса се разкърши и отвори очи. Живна за малко, докато ги затвори пак.
През цялата нощ се стараеше да насочва коня така, че да може Хатидже султан да го вижда през прозореца на колата си. „Нека да гледа какви усилия се мъча да полагам!“ — си казваше. Нямаше друг шанс да отърве кожата. И да му простеше, султан Селим щеше да го помилва само с ходатайството на дъщеря си. С ужас се хвана за гърлото. Изведнъж стисна с колене гърдите на коня, пришпори го по корема. Подкара го направо към колата на Хатидже.
— Султанке…
Долови някакво размърдване вътре в колата. Небиле, която седеше на седалката срещу Хатидже, се стресна от грубия глас на капитана.
— Простете — измънка сънливо. — Унесла съм се.
— Спи! — опита се да ѝ се усмихне Хатидже. — Гледай да поспиш.
— Но, султанке… вие…
Протегна ръка и погали момичето по бузата.
— На мен още не ми се спи. Ти си поспи, че да можеш да ми помагаш, нали? Хайде, затвори очи. Ето така. Утре цял ден ще пътуваме, може би чак до вечерната молитва.
Хатидже се обърна към прозореца, открехна леко кожената завеска и шепнешком попита:
— Какво има? Случило ли се е нещо, Хъдър ага?
— Наближаваме езерото. Искахте да ви уведомя. Там може да си починем за малко. Трябва да сварим чорба за войниците.
Чорба ли? Какви ги приказваше този човек? По петите ги преследва убиецът на двама души, а те ще седнат край езерото да му се любуват и да сърбат чорба, така ли? Планът на Хатидже беше съвсем друг. „И Томирис щеше да разсъждава и да постъпва като мен“ — си каза, като стигнаха до езерото и започна да крои какво да предприеме.
— Приближи се! — прошепна строго към Хъдър.
Капитанът с охота се доближи. Още малко и лявото му бедро щеше да се залепи в скрибуцащата кола на Хатидже.
— Помниш ли салджията от езерото?
— Да! — кимна той.
— Изпрати предварително един човек. Да намери салджията. Веднага да се подготви. Като стигнем до езерото, ти попитай човека дали салът може да издържи моята и още една кола. Ако може, моментално да натовари на сала двете коли.
— Какво?
— Да натовари на сала двете коли. Ще пресека езерото на сал. Ако не става, ще натовариш само моята. Така ще спечеля най-малко три-четири часа. Останалите да продължат по пътя.
— Но… но това… това е много опасно!
— Опасностите станаха наш постоянен спътник, Хъдър ага, забрави ли?
— Да не дава Аллах, но салът може да се преобърне.
— Ами късмет! Но не мисля. Времето е хубаво. Езерото е спокойно.
— Течението…
— Ага!
Хъдър не можеше да реши какво да направи. Ако послуша ума на тази жена и се случи нещо, не му оставаше вече никаква надежда за спасение. Падишахът щеше да го убие бавно и мъчително. Най-вероятно щеше да заповяда да му извадят червата и да види как котките и кучетата ги разкъсват още преди да е умрял. Косата му се изправи от ужас. Но ако не послушаше султанката, смъртта му щеше да дойде от нейните ръце. Оставаше му още една възможност. Да избяга. Да каже: „Да става с теб каквото ще!“, да я изостави там и да изчезне. Мина му през ум да препусне като луд с коня и да се махне. Но докъде щеше да избяга?