Опита се за последен път да я откаже от тази идея.
— А после? — подхвърли към колата. — Тоест, като стигнете до отсрещния бряг. Оттам насетне? Никога няма да ви оставя, султанке, без охрана!
— Ти направи каквото ти казах! — заповяда му Хатидже. — Ще помислим и по въпроса за охраната. Всичко зависи от салджията. Ти веднага изпрати предвестника.
Капитанът обърна главата на коня. Знаеше, че си играе на зарове със смъртта, но нямаше друг начин. Ако качеше Хатидже султан на оня сал, и той щеше да бъде с нея. Ако не се удавеха в езерото, може би само тогава падишахът щеше да го помилва, него, юначния капитан, който прекоси планини и преплува морета неотлъчно до дъщеря му.
Стигнаха при езеро Сапанджа на зазоряване. Слънцето изгряваше сред пелена от тюл и първите му лъчи превръщаха разстилащата се пред погледа им вода в златен поднос.
— Да доведат салджията! — заповяда Хатидже.
Небиле отдавна не спеше. Силно развълнувана, тя сипеше върху Хатидже дъжд от въпроси: през езерото ли ще пътуват, на сал ли, по водата ли?
— Да, Небиле, по водата ще пътуваме.
— По водата! — плесна с ръце от възторг момичето.
— Страх ли те е?
— Щом съм при султанката, от какво да ме е страх?
Погледна я с обич. „Единствената ми печалба от това кръвопролитно пътуване!“ Сигурно това беше прощалният ѝ подарък от Джевахир. Като нищо сега им се радваше от небето.
Капитанът се покашля, за да даде знак, че салджията е дошъл при колата.
— И салджията ли е при теб, Хъдър ага?
— Тук съм.
Суховат глас.
— Знаеш ли кои сме?
— Казаха ми „важна госпожа“. Не повярвах. Рекох си — какво ще търси тук по това време важна госпожа, и то сред цял куп мъже? Но сега ти чух гласа. Повярвах, че в колата седи жена.
Хатидже се усмихна. Знаеше, че онзи човек нямаше да я види през пердето. Затова се постара да му говори по-мило, по-приятно.
— В тези коли, салджийо, има най-малко още десет жени.
— Десет ли? Олеле, какво ме сполетя! С една жена не се излиза на глава, какво да правим с десет?
Разнесе се звънливият смях на Небиле, не можа да се сдържи и Хатидже.
— Десет, я! — през смях му рече тя. — Влюбихме се в теб, салджийо! Ще ти кажа още и кои сме ние, та да имаш предвид как ще си вършиш работата.
— Която и каквато да си — откликна от другата страна на завеската салджията. Изглежда, капитанът го беше сръгал, защото измърмори: — Какво има бе? Защо ме буташ? Нямам никаква работа с жени. Особено пък и с десет, не може!
— Аз съм Хатидже султан, дъщерята на султан Селим хан! — рязко му обяви Хатидже.
По задавения му в кашлица смях пролича, че той изобщо не ѝ повярва. Вярно, прехвърли през мозъка си, че наоколо има твърде много войници, но въпреки това пак не можа да повярва на думите ѝ. Най-много, си казваше, вътре да е съпругата на някой ага или бей.
— Добре де! — продума между две покашляния и избухвания в смях. — Аз пък съм султан Немруд. Гледай си работата, ханъм!
Завеската се раздвижи. Салджията отначало помисли, че е излетял бял гълъб. Беше малка бяла женска ръка. Тогава видя върху единия ѝ пръст пръстена с камъка като огън и туграта върху него. Очите му се изблещиха от обзелата го паника.
— Султанке! — Моментално коленичи на земята. — Простете на вашия роб! Аз съм жалък и нещастен селянин. Не ви отдадох нужното уважение. Простете ми! Какво ще стане сега? Даже рибите в това езеро имат повече мозък от мен!
— Не смятам, че има неуважение в държането ви. — Тонът ѝ вдъхваше доверие. — А колкото до ума, него ще го преценим точно сега. Най-вече като ни кажеш твоят сал ще пренесе ли две коли?
— Ще ги пренесе! — отговори ѝ той без капчица колебание.
— Сигурен ли си?
— Това е моят сал, султанке. Четиридесет години отивам до оня бряг и се връщам обратно. Ако речеш: „Ще пренесе ли двете коли заедно с осемте впрегнати в тях коня?“, ще ти кажа: „Тцъ!“
Хатидже не го слуша по-нататък.
— Добре, тогава една кола и четири-пет коня. Става ли?
— Колко души?
Хатидже замълча за миг да пресметне. Тя, Небиле, три наложници от другата кола. Станаха пет. Кочияшът — шест. Капитанът — седем. И стражът отпред при кочияша — осем.