— Осем. Ще издържи ли?
— Като прибавите и мен — девет! — отговори пак без никакво колебание: — Ще издържи!
— Един момент, един момент! — ругаейки наум, се намеси капитанът. — Ако колата е една, тя има четири коня. Вие казахте пет, султанке? Няма пети кон!
— Има! Твоят! Хъдър ага, да не би да искаш, след като минем оттатък, да тичаш успоредно с нас чак до Бурса?
Разсмяха се и Небиле, и салджията.
Капитанът се ядоса. Но от друга страна, вътрешно се израдва. „Добре! — си рече наум. — Болната ме взема със себе си.“
— Ами охраната? Никаква охрана ли няма да имате?
— Нали ти си с нас, Диметокалъ? Кочияшът — също. Е, хайде, заради теб ще вземем и един войник. Страж, който ще седи до кочияша. И той влизаше в сметките, когато казах осем.
Хъдър ага се опита да пресметне на пръсти, но така и не успя да стигне до точната цифра:
— Вие… момичето при вас…
— Тя се казва Небиле, ага! Аз, Небиле и още три наложници от втората кола — ставаме пет. Ти, кочияшът и стражът — прави осем. Със салджията — девет. Разбира се, и твоят кон…
Капитанът остана без дъх.
— Точна ли е сметката, салджийо? — попита Хатидже.
— Точна е, султанке! По волята на Аллах старецът ще прехвърли като птички оттатък всички тези, които изброихте.
— Не се безпокой, ще бъдеш възнаграден за службата си богато и пребогато!
— Достатъчна ми е наградата да служа на нашия повелител падишаха и на неговата дъщеря.
Хатидже отвори вратичката на колата. Първо слезе тя. Помогна и на последвалата я Небиле, после тръгна направо към втората кола.
— Ставайте, момичета! Три от вас ще полетят над онова езеро, за да преминат оттатък.
Наложничките решиха, че господарката им, която само преди ден преживя голямо нещастие, е прескочила кризата си и сега се шегува, така че се разчуруликаха от радост.
— Как няма да литнем, щом господарката ни заповядва? Ще се превърнем в птички и ще го прекосим!
— Не се изразих точно! — застана сериозна Хатиже. — Може би трябваше да кажа „като риби“. Защото ще прекосим езерото с плаване.
Пред озадачените очи на момичетата тя се обърна към капитана:
— Избери кой да е командир. Всички останали ще продължат по пътя. И никакви чорби! Да ядат каквото имат в торбите си. Никой няма да умре, ако не яде един ден!
Усети се, че като тръгна към брега да си напличка лицето с прохладната вода на езерото, стъпваше съвсем изправена. С твърда крачка. Главата и плещите — изправени. Имаше усещането, че в един момент ще докосне облаците. И си каза: „Като Томирис!“.
Да, вече беше дълбоко убедена. Вчера, заедно със своя поен Славей, Хатидже беше умряла още веднъж. На нейно място в душата ѝ се беше вселила Томирис.
Нека да я мислеха за Хатидже султан, дъщерята на султан Селим хан.
Тя вече беше Томирис Едже!
XXVIII
— Ето, тук е! — показа Сюлейман, още неслязъл от коня. — Плачещата скала.
Нямаше нужда от обяснение. Още като я видя, Ибрахим си каза: „Изглежда като глава на жена, която плаче“. От обгърнатата във всички тонове на зеленото планина скалата беше надвиснала като подадена към долината глава на жена. Погледната отдалече, тя като че ли наблюдаваше втренчено пътя, по който никога нямаше да се зададе този, когото очакваше. Приличаше досущ на ридаеща от мъка жена.
Подкараха конете нагоре сред дърветата. Отпред водеха четирима ездачи. Несъмнено задачата им беше не толкова да показват пътя, колкото да охраняват принца. Личеше си, че Сюлейман познава тези места като на длан. Дори и да не ги познаваше, беше сигурен, че конят му ги знае наизуст.
Онази вечер в чифлика Ибрахим не му беше обърнал особено внимание да види какво великолепно животно беше. Гривата му се стелеше надолу по шията като златен водопад. Когато в двора на двореца възсядаха конете, този кон измери много изпитателно с поглед непознатия човек, застанал до стопанина му, като не пропусна дълго и обстойно да го подуши.
По думите на Сюлейман Ибрахим разбра, че приближават края на пътя си, обаче изведнъж го обзе някакво безпокойство. Дали не сбърка, че не си взе и цигулката? Ами ако поиска да му посвири? Още от първата вечер ли щеше да бъде белязан от Сюлейман с дамгата на приятел, който е пренебрегнал молбата му? И това никак нямаше да е за добро. Пред никого не го беше казал на глас, но усети, че животът тук зависи дори само от две думи на Сюлейман. Както го взе при себе си с една дума, така един-единствен жест на ръката му беше достатъчен да го изхвърлят. „Оох!“ — изпъшка недоловимо. Тази мисъл го угнети. Нямаше да понесе живот, при който щеше да се чувства на несигурно място. При Ферахшад поне не береше страха дали след пет минути ще го изгонят или продадат. Особено след това, което… Дори мигновеният спомен за нейната голота, за нейните ласки и прегръдки беше достатъчен цял да потръпне.