Накрая реши да не му мисли. Сюлейман беше казал, че тук Ибрахим ще свири само за себе си, а не когато се разпореди той. И ето на, тази вечер не му се свиреше. Дори дрехите, които по заповед на личния секретар му намериха и донесоха, му стояха като чужди. Два часа му трябваха, за да забележи, че в огромния джоб на шалварите има още два тайни джоба, един в друг. Платът на ризата не прилягаше до тялото му. И джепкенът дойде малко по-голям. Страхуваше се, че ще се изхлузи от раменете му. Всяко нещо му беше ново и непривично. Сред това великолепие той стърчеше като бурен в розова градина. Трябваше час по-скоро да възприеме всички тези подробности, свързани с новия му живот, и да сложи край. Естествено, не можеше да го направи така, както с едно движение изтегляше лъка си.
Петнистия, пръхтейки с удоволствие през широките си ноздри, следваше пътя след коня на принц Сюлейман. Не беше трудно Ибрахим да го открие. Когато отиде в конюшнята заедно с няколкото души, които му придаде личният секретар, завари Петнистия там. Още като го видя, животното взе да рие земята с копито и да пръхти от радост. А после едва скочил върху него, Ибрахим подкара Петнистия към войнишката спалня.
Демонът пак беше накарал неколцина да метат пред вратата и ги навикваше.
— Добър вечер, Джелаир ага!
„Ето, заслужава си да живееш само за да видиш този поглед, да получиш този миг!“ — помисли си Ибрахим. Човекът остана със зяпнала уста, като видя качено на такъв жребец недодяланото момче, което без малко щеше да накара да изчисти лайната в спалнята. Но успя да се съвземе набързо.
— Какво става, новак!? — ухили се злъчно той. — Уж щеше да идваш в ада? Гледам, хванал си пътя към рая?
— Така е! — отвърна Ибрахим с вирната нагоре глава. — Сигурно сте чули, че с моя приятел Сюлейман ще вечеряме заедно, затуй рекох да си взема и коня. Та няма с принца да вървим пеша чак до Плачещата скала, я!
С удоволствие виждаше как всяка дума се забива като нож в онзи.
— Е, искаше ми се да си поговорим повечко, но нямам време. Лека вечер, демоне!
Почти прошепна последната дума, но беше сигурен, че другият я чу.
Джелаир постоя така, загледан след него, после изсипа ругатните си пред хората, които ги видяха и чуха какво си говорят.
— Хей! — викна и към Ибрахим, изправен върху Петнистия в такава стойка, сякаш беше самият принц. — Не се надувай толкова! И не разчитай много-много на благоволенията! Току-виж си изхвърчал набързо от Райската градина. Дано скоро стигне до мен вест, че ти, новако, си застанал вече пред вратата на ада, за да дам нареждане на войниците си да напълнят догоре кофите с лайна!
Накани се да отговори, но в този момент нищо не му дойде наум.
Какво значеше сега пък това? Не разчитай на благоволенията!
Да не се доверява на приятелството със Сюлейман ли?
Следваше принца по петите, а в главата му се въртяха все думите и грозната физиономия на оня човек. „Дано скоро стигне до мен вестта, че си застанал вече пред вратата на ада!“
„Ще има да чакаш! — ядоса му се мислено той. — Много съм се пържил в пламъците на ада, демоне! Ибрахим втори път няма да се провали в ада. Сърди се на орисията си. Паргалъ Ибрахим вече си запази мястото в рая. Аз ще си живея царски в Райските градини. А ти върви и гний в помийната си яма!“
— Какво се умълча, Паргалъ? За какво си се замислил? Да не е за чернокожото момиче?
Изчерви се като рак.
— Неее! — отрече веднага. — Разсеях се. Изневиделица ме връхлетя споменът за детските години. За онова, което ми се случи.
Принцът се забави, изчака Ибрахим да се изравни с него.
— Тези неща са останали в далечното минало — му каза тихо. — Сега си тук. Но искам да ми разкажеш за всичко. За родината ти, за дома, за родителите си, за онова, което те е сполетяло, за всичко… Разбира се, ако искаш.
Бяха пристигнали вече на поляната в гората над Плачещата скала, където ги чакаше наредената трапеза.
„Ето го рая! — помисли си Ибрахим. — Сигурно е някакво място, подобно на това. От малки водопади ромоляха и се пличкаха струи вода. В скалата имаше вдлъбнат омайващ басейн, ограден със зеленина, лиани, рози и безброй пъстри цветя, чиито имена дори не беше чувал. Трапезата беше сервирана досами него. За двамата бяха наредени две постелки, а за гърбовете им — възглавници. Всички до една — меки, специално приготвени за принца и неговия доверен приятел. Край голямата кръгла софра чакаха готови да им поднасят слуги. Някъде отпред, между дърветата, се издигаше тъничък дим, а от него се разнасяше невероятен мирис. Като се вгледа по-внимателно, Ибрахим видя трима души да въртят агне на чеверме над скрит в сянката на дърветата огън. „Ако ми падне сега, ще изям цялото агне!“ — си рече. От всичко наскоро преживяно беше огладнял като вълк.