Единственият въоръжен страж, когото виждаше, стърчеше върху скалата. Но беше убеден, че имаше и още. Може би десетки, стотици войници, скрити някъде. Той не ги виждаше, но сигурно техните погледи бяха залепени в него и не се отделяха дори за миг. Можеше и да го държат на мушката или на върха на стрелата в обтегнатия лък. Той беше непознатият, когото виждаха тук и сега за пръв път. Със сигурност щяха да гледат на него като на непознат още дълго време. „И добре ме огледайте! — си каза. — Добре огледайте чуждия, добре го запомнете. Скоро и него ще го виждате често-често, толкова често, колкото и господаря на тези земи!“
Щом Сюлейман се спря с коня, притичаха двама коняри да го хванат за юздите. Трети се втурна да помогне на принца при слизането, но Сюлейман го изпревари и се приплъзна на земята. Четиримата ездачи отпред, а след тях и целият отряд конници, които ги следваха, моментално се втурнаха да го оградят и за момент Сюлейман изчезна сред тях.
Всичко, което виждаше Ибрахим, направо го зашемети. Разкошът, пъстроцветната гълчава, облеклата, конете със свилени гриви, скъпоценните накити, дебелите мъхести килими, по които на човек му се искаше да се потъркаля… И на всичкото отгоре това не беше сън! Реалност беше! Можеше да я вижда, да я докосва, да я помирисва. Вече започваше да вярва, че Господ беше извършил чудодейно претворяване на някакъв негов сън. Господ го обичаше! Беше решил да сложи край на патилата му. Поглъщаше жадно всичко, което виждаше, мъчеше се да го скъта в душата си и си мислеше: „Велики Исусе! Ти ми повярва, че въпреки смяната на религията по принуда душата ми не се е отвърнала от Теб! Чу моите вопли, моите молитви, моите обети и ми се притече на помощ! И пробудих състраданието Ти с онази стенеща мелодия, която изтръгнах от струните на моята цигулка! Ти извади мен, паргалиеца, от пропастта, в която бях пропаднал. Изведе ме по пътя, предначертан за сина на най-могъщия владетел на света. Ти го осени с вдъхновение. Накара го да ме обикне. О, Исусе, Ти, който ходиш по водата, Ти, който караш сакатите да прохождат, Ти, който караш слепите да проглеждат, аз вярвам в Твоите чудеса! Вярвам! Вярвам! Знам, отсега нататък оставяш всичко на мен. Недей ме лишава от помощта Ти! Позволи ми да си използвам ума, с който ме надари! Да остана за постоянно тук! Издигни ме на такива висоти, които да надхвърлят дори и мечтите ми!“.
Усети, че всяко нещо тук е в пълна хармония с всичко останало. Това беше прецизно, дисциплинирано, скептично, изпълнено с гордост, дори самовлюбено общество от надарени учени, неграмотни, предани вернослужащи, престъпници, но в същото време и пъстролико, и смесено… В състава му имаше от всичко по малко. На пръв поглед всеки изглеждаше обвързан до смъртта си с принца, обаче веднага се забелязваха белези, които пораждаха страх от вероломна измяна. Щом можеше да стане приятел с един роб музикант, Сюлейман, значи, беше безкрайно простодушен, но погледнеше ли веднъж човек в неговите очи с искрящи в тях светкавици, виждаше безстрашния титан, който още на сутринта след смъртта на баща си ще поеме управлението на тази безгранично обширна страна. Ето че цялата работа беше да си подсигури хармонията в скелето на това общество, да тръгне в крак с неговите порядки. Трябваше да бъде прецизен като всеки друг, като всеки друг дисциплиниран, горд, самовлюбен и в същото време — темпераментен учен, простак, предан поданик, престъпник. И подозрителен. Сам се попита: „Какво беше казал Хюдаи Челеби, лалата на Сюлейман: „Съмнението е дар от Аллах за божиите създания. Украшение за ума… От съмнението ти зависи дори и животът!“. И той щеше вече да се съмнява във всяко нещо. Дори и в собствената си сянка.
Когато тръгна да слиза от Петнистия, никой не се притече да му помогне. Защо ли да идват? Той беше чужденецът, допуснат в рая по волята на принца. И отново в ушите му прозвуча гласът на демона: „Не се надувай! Не разчитай на благоволенията! Току-виж си се изтърсил долу от Райската градина!“
„Заклевам се! — каза си той, докато връзваше юздите на Петнистия за едно дърво. — Няма да се изтърся! Отсега нататък няма вече надолу! Паргалъ Ибрахим ще се изкачва все по-нагоре. Винаги нагоре! До върха! Ще впрегне ума си, дарен му от Бога, за да върви в крак с османските порядки. Най-малко ще ги накара да си мислят, че постъпва така. Паргалъ ще се изкачи до върховете на рая!“