Вечеряха под игривите, танцуващи отблясъци на факлите. Истински разкош. Прислужниците се редуваха да идват, да вземат празните блюда и да поднасят пълни.
— Вино?
Какво? Вино ли? Е, на това вече не повярва.
Сюлейман забеляза недоумението в очите на приятеля си.
— Гроздов сок, значи! — засмя му се отсреща.
— Не го ли смятате за грях?
— Нали ти казах, Паргалъ — гроздов сок! — продължи да се смее с глас.
Ибрахим се просълзи. В същия миг пред очите му се появи образът на баща му. Той вдигаше с една ръка малката стомна, подпираше я на рамото и оттам си наливаше в устата — така пиеше виното неговият баща. По онова време Ибрахим гледаше с любопитство и възторг как червената течност преливаше от устата и се стичаше по брадата, по гърдите. Баща му дебнеше удобния момент майка му да излезе навън, топваше пръст във виното и го прекарваше по неговите устни. А той си ги облизваше. Тя ги хващаше много пъти.
— Армано! — издърпваше го гневно от ръцете на баща му. — Искаш да направиш едно невръстно дете грешник като теб ли?
В ушите му сякаш зазвънтя смехът на баща му:
— Какво било то? Що за християнка си ти, Зелжена? Всички ние не се ли причестяваме с вино?
— То е друго! — заявяваше майка му. — То е друго! — погалваше го, рошеше косата му с меките си ръце и му шепнеше: — Ти, Жюстиниен, не слушай баща си. По пътя към рая има много чешми, от които блика вино, но от тях няма да пиеш, докато не пораснеш колкото баща си.
— Аз не съм Жюстиниен, мамо! — глезеше се сърдито той. — Александър съм! А-лек-сан-дър!
Извън това той никога не беше пил вино. Само бе усетил вкуса му — нали си облизваше устните след пръста на баща си. Възкиселичко на вкус!
Кой тиранин, кой господар би поднесъл на роба си вино? Обаче, ето на, новият господар му поднасяше. Другарят му. Довереният му приятел.
Един от прислужниците напълни купата с червено като кръв вино.
Кръвта на Исус.
Преди да посегне към него, Ибрахим нямаше увереност, че ще може да го изпие. Но Сюлейман вдига своята купа и обяви:
— За нашето приятелство!
На Ибрахим не му оставаше нищо друго, освен да я вдигне и той:
— За славата и благополучието на нашия принц!
Отпи съвсем малка глътка. После — още една. „Ех, татко! — изстена в душата си. — Къде е вкусът от твоя пръст, къде е твоят аромат?“ Буца заседна в гърлото му. Очите му пламнаха.
— Обикнахме те, Паргалъ! — изрече неочаквано Сюлейман. — Днес ти пристъпи прага на двореца ни като плаха газела. Дано да се запазиш все такъв. И да те е страх, държиш си на думата. Не потъпкваш гордостта си, словото си, ума си заради кариера, ласкателства и благотворителност. Остани си все такъв, за да вървим неотлъчно, чак до края на живота си, един до друг с този Паргалъ, в когото видяхме своя доверен приятел! Ще можеш ли да го направиш?
В този момент Ибрахим осъзна, че е подложен на изпит. Замисли се: „Сюлейман ме накара да пия онова проклето вино, сега пък е седнал да ме изпитва“. Изпи си всичкото вино в купата, и втората преполови. В главата му беше пълна мъгла, като потъналите в облаци планински върхове. Така поне се чувстваше. Достраша го да не му се замотае езикът.
— Ами ако не мога да го направя?
Принц Сюлейман застина така, с купата в ръка. Не каза нищо, само се загледа продължително в очите му.
Ибрахим не си отмести погледа. „В очите на Сюлейман пак проблеснаха светкавици!“ — си каза. Когато дойде денят да седне на трона, този човек ще управлява целия свят само с очите си. Няма да остане нито един престол, който да е по-високостоящ от неговия, и нито един крал, който да не свежда глава пред него.“
— Ще можеш!
— По какво познахте, принце? В очите ми ли го прочетохте?
— Не! — прихна от смях най-неочаквано Сюлейман. — Погледът ти е толкова замътен от виното, че в очите ти не се вижда нищо!
Наведе засрамено глава, но нямаше как да не се засмее.
— Ами тогава откъде познахте, че ще мога да изпълня онова, което ми казахте?
— Защото ние искаме да го направиш, Паргалъ! За да изписват редом до моето име и името Паргалъ Ибрахим! За да не умре — и то не след една, не след пет, а дори след хиляда години — името на доверения приятел на Сюлейман.