Най-сетне принцът поднесе до устата си купата, която от одеве държеше във въздуха, и отпи една голяма глътка. Докато я оставяше на софрата, изведнъж попита:
— Знаеш ли защо това място тук се нарича Плачещата скала?
— Не знам, господарю.
Направи знак да му напълнят купата отново и стана.
— Тогава ела! Ще ти разкажа легендата за Плачещата скала на върха ѝ.
Взеха си купите в ръце и тръгнаха натам. Под тях долината се простираше като черна бездна. Тук-там сред мрака се мержелееха червени светлинки. Това бяха огньовете на лозарите, които продължаваха да работят и през нощта, възползвайки се от нейната прохлада. Сигурно пълнеха кошовете с гроздето, което утре щяха да откарат на пазара.
Подире им притича един прислужник с две постелки за сядане.
— Не ги искаме! — махна с ръка Сюлейман. — Ще постоим прави.
Стояха смълчани известно време така, загледани в играещите пламъчета там долу, в черната бездна.
— Отдавна, много, много отдавна, по тези места живяла една жена. Казвала се Ниоба. Била красива, плодовита съпруга. Аллах я надарил с дванадесет деца.
— Дванадесет ли, принце?
— Да, да. Шест момчета и шест момичета. Ниоба много се гордеела с тях! Предизвиквала завистта на другите жени с хвалбите си: „Аз съм толкова красива и плодовита, струвам толкова повече от всяка друга, от всички вас, че никоя не може да се мери с мен!“.
— Горделивостта трябва да е опасно нещо!
— Не, празноглавата горделивост! — поправи го Сюлейман. — Жените я предупреждавали: „Недей така, Ниоба!“, но тя не разбирала от дума. Отвръщала им: „Да не би да е лъжа? Не съм ли нещо повече от всички вас, от всяка една, дори от богинята Лето? Лето има две деца. А моите са точно дванадесет. Личи си коя струва повече!“.
„Защо ли ми приказва сега тези глупости?“ — замисли се Ибрахим. Сюлейман не беше човек, който си хвърля думите напразно. Но така и не можеше да се сети какъв ли подтекст е заложил.
— И не мислели, че Ниоба няма право, нали принце?
— Като чули името на богинята Лето, жените се изплашили и се разбягали. Но Ниоба вече го била изрекла. Разкаяла се, после се успокоила: „Ама че си и ти? Откъде Лето ще ме чуе?“ Вятърът обаче спира ли се — подхванал изречените от Ниоба думи и ги нашепнал в ухото на богинята.
— А не бива да гневим боговете!
— Лето страшно се разгневила! — потвърди с глава Сюлейман. — Тя имала един син и една дъщеря. Синът ѝ се казвал Аполон, а дъщерята — Артемида. „Вървете — им казала тя — и накажете тази възгордяла се Ниоба така, че да плаче, докато свят светува.“ Със стрелите си Аполон убил шестимата синове на Ниоба, а Артемида — шестте ѝ дъщери.
Умълчаха се. Ибрахим — защото не можеше да реши какво трябва да каже. Сюлейман — за да прецени какво въздействие му е оказал разказът.
— Казват — продължи след малко той, — че в мига, когато Ниоба умряла пред дванадесетте си убити деца, сълзите в очите ѝ се превърнали в камъни. Ето, тази скала е главата на Ниоба. Оттогава до ден-днешен тя не престава да плаче.
Най-накрая Ибрахим реши да реагира по някакъв начин:
— Впечатляваща приказка!
— Но във всяка приказка се крие и малко истина, нали? — отпи още една глътка вино от купата си Сюлейман.
Обърна се и тръгна към сервираната до басейна трапеза. И Ибрахим закрачи след него с куп въпроси в главата си.
Защо Сюлейман му разказа за Ниоба?
Кръглата софра беше раздигната и на нейно място сега стоеше масичка с различни плодове и сиропи. Сюлейман се присегна и взе от сребърното блюдо голяма червена слива.
— Сега ще речеш — подхвърли тихо, загледан в него, — защо ли Сюлейман ми разказа тази приказка?
Ибрахим наостри вниманието си. Зарадва се, че разгада тайната на разказаното, но си знаеше, че трябва да бъде нащрек.
— Поуката, която трябва да си извадим от тази приказка, е, че горделивостта е опасно нещо. Не е ли така?
С известна предпазливост допълни:
— Така изглежда. Но нима човек няма право да се гордее със своите успехи?
— Ако се съгласим с това, тогава къде ще е границата, Паргалъ? Тоест, искам да кажа, как трябва да я преценяваме така, че да не ни погубва?
Ибрахим не му отговори.
— Ето затова те съветвам да не се възгордяваш! Сред нас е прието да казваме: „Само Аллах заслужава да бъде горд!“. Така е. Колкото и да са големи успехите ти, колкото и богатства да натрупаш, недей дори да си помисляш: „Какъв бях, но сега никой не е повече от мен!“. — Захапа сливата, сдъвка я. — А сега, защо ти разказах за Ниоба. Ще поискаме от теб едно нещо, приятелю.