— Дано да имам сили да изпълня заповедта на нашия принц.
— Няма да искаме от теб нещо, което никога няма да можеш да изпълниш, Паргалъ! Ето какво искам: утре, някой ден, някога, когато удари часът, не ми позволявай да стана като Ниоба! Разбра ли ме?
Какво? Това пък какво беше?
— Може да се опияня от победи и видиш ли, че се възгордявам, просто ми припомни тази вечер.
Ибрахим замълча. Този път безмълвието му беше заредено с дълбоко уважение. Смяташе себе си за човек, който обича не толкова да приказва, колкото да мисли, да си гради мечти и да крои планове. Ето че и Сюлейман беше същият. Нещо повече, той беше хиляди пъти по-близо до постигането на мечтите и плановете си. Защото беше синът на падишаха. А той — роб. Хайде, да не казваме роб. А музикант, чието сърце сега се свива при мисълта дали не допусна грешка, че не си донесе цигулката, дали принцът няма да се ядоса и да го изпъди.
Доста време размисляше как трябва да отговори на този въпрос.
— Казвай, Паргалъ! — нетърпеливо го подкани принцът.
— Защо искате това от мен, принце?
— Защото само ти можеш да го направиш, затова! В моето обкръжение ти си единственият, който не премълчава нещата. Тъкмо заради това искам да си останеш такъв искрен и чистосърдечен, какъвто пристигна днес при нас. Разбрахме ли се?
— Аз съм един най-обикновен роб. Обикновен роб, помирисал малко от мастилото. А вие сте синът на краля. Синът на могъщия крал на една могъща държава. Казвате, когато му дойде времето, когато удари часът, имате предвид деня, когато ще поставите на главата си короната. Като дойде този ден, вие вече ще трябва да отдавате на короната онова, което ѝ се полага. Трябва да воювате до победи. И аз виждам, че ще ги печелите. Светът ще ви се види тесен. Пред вас ще рухват престоли и корони. Такъв човек не заслужава ли да се чувства горд? Няма ли да е нечестно, ако някой поиска от него да не се възгордява?
— Не, няма! — отряза го Сюлейман. — Това искам от теб. Ако видиш, че съм леко кривнал от пътя, че съм си навирил носа, да ми кажеш — без да се страхуваш дали няма да се ядосам, да побеснея, да ти отрежа главата! — само да ми кажеш: „Не се самозабравяй! Аллах е по-велик от теб!“. Става ли? Да ми казваш ето това: „Не се самозабравяй, Сюлейман! Аллах е по-велик от теб!“. Договорихме ли се?
Ибрахим настръхна от връхлетялото го в най-неочакван момент странно усещане. Току-що забеляза, че в думите на Сюлейман е заложен някакъв друг, скрит замисъл. Принцът си представяше деня, когато щеше да стане падишах. И си кроеше сметките с тази цел.
Така де, естествено, че щеше да си ги крои… Но дали беше вярно подозрението на Ибрахим към сина на този падишах, за когото беше чувал, че сече глави, да включва в своите сметки и неговото присъствие. „Има ми доверие!“ — си каза. И още нещо. В подтекст той му внушаваше, че в победоносните дни, за които си мечтаеше, виждаше до себе си и него. Виждаше съдбините им свързани една с друга от Бога. Ибрахим щеше да се издига толкова, колкото по-високо се извисяваше Сюлейман.
— Договорихме се, господарю!
— Паргалъ! — промълви тихо през зъби принцът. — Остави тези обръщения като „господарю“! Не искаме такива приказки, когато сме си само двамата насаме. Дойде като Паргалъ, остани си такъв! На кривото викай криво, на правото — право!
Сетне се протегна и взе от масичката една праскова. Подхвърли я в дланта си няколко пъти, после я метна към Ибрахим.
— Еее? — рече внезапно развеселен. — От вечерта насам ни караш да говорим все ние. Сега е твой ред. Разказвай! Как попадна тук? Искам да чуя всичко!
„И какво ще направиш, като го чуеш? — измърмори в себе си Ибрахим. — Остави ми го, да си седи в мен. Не ми човъркай болките!“
— Моята история е доста дълга, принце. Колкото и да разказвам, няма край. А пък и стана късно. Боя се да не ви отнема от съня.
— Ти какво си мислиш — че ще легна и ще заспя ли? Тази нощ ще посрещнем слънцето тук, Ибрахим. Така че започвай да разказваш. Ангел ли си, дявол ли си? От кои си? Знам, че преди госпожата си бил затворен при някого. И това искам да разбера. Хайде, разказвай за всичко! Започни от Парга. Какво е това място?
XXIX
Бехнам препускаше с коня като луд. Не знаеше колко още време ще издържи животното на този галоп.
„Проклета жена!“ — си измърмори.
Дъщерята на Селим му обърка сметките, не отседна през нощта в някой хан. Като полетяла птица бягаше пред него. Не му хареса този израз. От смъртта си бягаше Хатидже, сякаш летеше. Защото хванеше ли я палачът, тя щеше да види слънцето за последен път.