Пред очите му се ширна езеро и той моментално се спря. Откъде трябваше да го заобиколи, отляво или отдясно? Къде беше по-краткият път? И най-важното — трябваше да надуши от коя страна са минали и те. Дръпна с все сила юздите. Гемът разрани устата на коня, той изцвили от болка и му се противопостави.
— Трай си, проклето животно! — нахока го Бехнам. — Не си тръгнал на разходка, преследвач си! Ти си конят на смъртта!
Не ги търси дълго. Не беше трудно да открие отъпканата от много коне поляна. Смачканата тук-там трева беше започнала да се изправя. „Два!“ — каза с гняв. Трябва да са на два часа по-напред. Веднага трябваше да продължи пътя си. Изправи се. Дръпна запъхтения кон за юздата. Скочи на гърба му, без да ползва стремето. Обърна животното с глава към залеза на слънцето. То пристъпи един-два пъти с нежелание. Бехнам тъкмо щеше да го срита с шпорите по корема, когато го обзе предчувствието, че не тръгва във вярната посока. Имаше нещо нередно. Какво беше то — не успя веднага да го открие. Скочи долу. Втурна се натам, където видя следите от подкови. Наведе се и започна да се вглежда в изправящите се треви и метличини, в хлътналите из меката пръст очертания на подковите. Проследи и дирите от колелетата. Странно! Нещо го държеше нащрек. След малко пак се наведе. Този път ги преброи. Еднааа, две. Там — триии. Тази — четири. Ееее? А къде е петата?
Едната кола липсваше.
Хвръкнала ли е петата кола? Може да ѝ се е счупило някое колело и да са я изоставили по пътя. Да разсъждава тук си беше чиста загуба на време. Спусна се към езерото. Нагази във водата чак до кончовете на ботушите, наплиска си лицето.
Не му оставаше нищо друго, освен да се метне на коня и да препусне по следите. Всяка изтекла минута ги отдалечаваше все повече и повече. Тъкмо се присламчваше към коня, когато вниманието му се прикова върху земята. По мокрия пясък имаше следа от нещо, което сякаш са влачили и теглели.
Боже господи!
„Как не можах да се сетя!“ — изруга се наум и се хвърли върху пясъка. Разгледа дирята още по-внимателно. Колело. Ето че най-накрая откри и петата. Добре де, но какво търсеха тези следи тук? В езерото ли бяха изтеглили колата? Потопили са я, значи?
„Глупак, глупак, глупак!“ — удари чело в земята.
Какво ти потопяване!
Изведнъж отпусна рамене.
Дъщерята на Селим се оказа по-голям дявол и от баща си!
Охраната ѝ е заобиколила по пътя, а тя бързо е минала отсреща през езерото. Тук са натоварили колата на сал. Съвсем ясно се виждаше. Онова отдясно е предното колело. Лявото е потънало в треволяците. Ей там са и задните колелета. Че някой се е сетил да заличи следите, сетил се е, но в бързината не е успял да скрие всичките.
Добре де, това съвсем не беше в негова полза.
Хатидже султан беше избягала под носа на Азраил.
Бехнам обаче пак щеше да препусне с коня си. И щеше да препуска, докато пукне. Можеше да я настигне пред вратите на Бурса. Можеше тя да си е помислила, че му се е изплъзнала, и да са отседнали някъде. Всичко можеше.
Хрумна му някакво предположение и по лицето му плъзна саркастична усмивка. Можеше течението да ги е преобърнало и да са се удавили.
„Безмозъчен Бехнам! — изруга се сам. — Каква ти е ползата, ако дъщерята на Селим се удави в езерото? Никаква! Няма ли шах Исмаил да те пита за главата ѝ?
Метна се на коня.
— Тръгвай! — кипна. — Изяж ги тези планини!
„Край!“ — помисли си Хатидже, когато течението ги повлече. И само тя ли? В един миг лицата на всички направо посивяха.
С изключение на салджията. Въпреки възрастта си, той не спираше да търси с дългия прът в ръце някаква скала, някаква плитчина, където да изтегли сала встрани от течението.
Хатидже дори не беше убедена, че дългият прът стига до дъното. Това спокойно, кротко езеро тук сякаш набъбваше, закипяваше, превръщаше се в хукнала нанякъде разпенена река.
— Хванете се за нещо! — извика салджията. — Султанката да слезе от колата, това возило може да полети във водата. Отвържете и конете. Ако се наложи, ще се откажем и от тях.
Веднага изпълниха казаното. Никой не попита какво ще правят без коне, без кола. В този момент единственото важно нещо беше техният живот.
Хатидже прегърна Небиле, която хапеше устни да не се разплаче от страх.
— Ела тук, момичето ми!
Тръгна към дебелата мачта в центъра на сала. Трудно се задържаше на крака върху подмятания и люшкащ се от кипящите под него води сал, веднага се сви на колене. Последва я и Небиле. Не изпускаше момичето, успя да се добере до мачтата.