— Прегърни я здраво!
Небиле обви мачтата с две ръце и преплете с все сила пръстите си.
Хатидже обгърна най-напред нея, а заедно с нея — и мачтата.
Ако се преобърнеха, водата щеше да ги погълне наведнъж и двете.
Капитанът беше увиснал на едното от колелетата и всячески се мъчеше да я спре, ако тръгне да се подхлъзва, сякаш силите му щяха да бъдат достатъчни, за да попречи на колата да се прекатури.
Макар да не допускаше, че ще има някаква полза, все пак салджията извика:
— Не се бойте! Това езеро е като пощръкляла жена!
Начаса съжали за това, което изрече. Приказка за пред жена ли беше това! И то точно пред тази, дъщерята на могъщия падишах!
— Съжалявам! — поклати глава. — Не се сърдете на стария глупак! Остарее ли човек, ни срам му остава, ни свян!
Така или иначе, никой не беше в състояние да го укорява. Начело с Хатидже, всички момичета, отпуснати на колене, се бяха струпали край мачтата и мълвяха знайни и незнайни молитви. Кочияшът и стражът се мъчеха да успокояват конете.
— Както си седи тихо и кротко, изведнъж побеснява проклетото езеро! — продължи салджията.
Той знаеше, че почука ли опасността на вратата, ако някой им заговори, хората се окуражават, макар и мъничко. Много пъти го беше прилагал. Хем им приказваше, хем потапяше и вадеше дългия прът на сала от водата. Откриеше ли с пръта някое място на дъното, той го забиваше там и впрягаше всичките си сили, за да обърне посоката и да измъкне сала извън течението.
— Пак ви казвам, не се плашете! Многото мина, малкото остана. По два пъти на ден пресичам през това течение насам и натам. Знам къде се уталожва, къде става дълбоко и те поглъща. Ако е рекъл Аллах, ще ви изкарам оттук.
Нали и те отправяха молитвите си да стане точно това.
Изведнъж се разнесе някакъв тропот. Един от конете се подплаши от люшналия се под краката му сал, изправи се на задните крака, а с предните взе да рита във въздуха.
— Хеееей! — викна салджията. Този път гласът му издаваше явна паника. — Някой да укроти този кон!
Капитанът се отказа да подпира колелото на колата и се втурна назад. Но не беше възможно този кон да бъде укротен. Докато буйстваше, над сала надвисваше все по-голяма угроза.
— Хвърляй този проклетник във водата бе, човек?
— Но това е моят кон!
Въпреки всички усилия, Хъдър ага не успя да го убеди.
— Ако го подържиш още малко, този кон ще ни погуби всички до един! — опъна му се салджията. — Давай и ти, юначе! — викна към войника да помогне на капитана.
Точно тогава стана, каквото стана. Колелото, което той едва-едва задържаше с две ръце, се хързулна и се завъртя около собствената си ос. Колата, освободена от четирите дръпнати встрани коне, сега вече нямаше пред себе си никакво препятствие и тръгна към ръба на сала. Всички бяха наясно, че вече нямаше сила, която да я спре. Сбруите, в които впрягаха конете заедно с юздите, се удължиха, удължиха, изопнаха, изопнаха… Най-напред дясното колело наведе сала напред и влезе във водата, сетне и другото. И изведнъж колата на Хатидже се сгромоляса в езерото. Сега салът загуби равновесие, освободен от тежкия товар в предната част, той почти се изправи върху задния си край. Хатидже усети, че сключените ѝ около мачтата ръце започват да се изхлузват, и нададе вик. В един момент тялото ѝ се преобърна встрани. Чу виковете на Небиле: „Султанчице! Како султанке!“, и с последна надежда заби нокти в дебелите въжета, които свързваха дъските на сала една с друга. Капитанът, като видя, че дъщерята на султан Селим всеки момент ще се изхлузи в езерото, разбра, че трябва да се прости с коня си. Пусна му юздите. Хвърли се към Хатидже султан. С една ръка се хвана за мачтата, където се беше вкопчила Небиле, другата подаде на Хатидже.
— Хванете се!
Хатидже се приготви да скочи напред от мястото, където се беше закрепила, за да хване ръката на Хъдър ага. Веднага разбра, че от легнало положение беше невъзможно да го направи.
— Небиле! Остави ме мен, хвани момичето! — викна тя към него.
Небиле пищеше. Непрекъснато надаваше викове: „Не! Султанчице! Султанчице! Красива моя султанке!“.
— Това никога няма да го направя! — викна Хъдър ага към Хатидже. — Няма да го направя, преди да спася вас! — За пръв път прозвуча толкова решително. — Сега направете това, което ви кажа! Веднага!
Хатидже усети, че полека-лека ноктите ѝ, забити в мокрото въже — тази единствена нишка между живота и смъртта, — започнаха да се изплъзват от влакната. Оставаха ѝ няколко секунди. „Славей мой! Идвам! — си каза наум. — Твоята роза пристига. Чакай ме!“