— Хатидже!
Прогърмелият мъжки глас върна съзнанието ѝ оттам, където витаеше. Името ѝ беше изревал Хъдър ага.
— Веднага си допри коленете до корема. Свий се надве! Разбра ли ме?
Направи точно така, както ѝ каза този импулсивен човек. Изтегли единия си крак до корема. Дори не усети болката от ожулването на коляното си по дъските.
Отново се озова натясно. От едната ѝ страна Небиле редеше молитви за нейното спасение и като нищо беше готова и сама да се хвърли подире ѝ в прегръдките на смъртта. От другата страна — горестният Славей, с когото трябваше да се разделят, без да са си докоснали дори ръцете. Кого от тях трябваше да избере? Небиле означаваше живот, Славеят — смърт!
— Хайде сега и другият!
В този момент Хатидже направи своя избор. И той беше Небиле. Трябваше да живее заради нея. Не можа да спаси Фехим Челеби, но Небиле — можеше! Можеше да ѝ подари блестящ живот. При това имаше дълг и към Джевахир.
Сред неописуеми болки сви и втория си крак до корема. Пръстите ѝ всеки момент можеха да се изкопчат от въжето.
— Чуй ме! — извика капитанът, застанал с протегната към нея ръка. — Имаш шанс само за един опит. Пусни въжето, отблъсни се с коленете и се хвърли към мен. Хвани се за ръката ми.
— Не мога!
Небиле отново запищя:
— Султанчице! Султанчице!
— Можеш! — прогърмя пак като небесна гръмотевица Хъдър ага. — Можеш! Не се бой! Ти не си ли дъщерята на Селим хан!?
„Такава съм! — си каза наум. — Същата! Дъщерята на султан Селим хан! Това съм аз!“
Пред очите ѝ се появи образът на Томирис Едже. Винаги си я представяше като много красива жена, с бял везан шал, стройна като топола и коси до коленете „Виж — говореше ѝ сега Томирис, — виж аз как се нахвърлих върху Кир. Хайде, Хатидже! Също като мен! Нали искаше да станеш като Томирис? Ето, моментът настъпи. Покажи на какво си способна!“
Всичко стана за миг.
Тялото на Хатидже се изви като лък, с коленете се изхвърли напред. Когато падна върху хлъзгавата дъска, си рече: „Край!“ Никой вече не можеше да ѝ попречи да се изпързаля към водата. „Дотук беше! — промълви. — Всичко приключи! Не успях!“
Изведнъж помисли, че китката ѝ се заклещи в някакво менгеме.
— Хванах те!
Беше гласът на Хъдър ага.
— И аз, и аз я хванах!
А това го каза салджията.
Тя продължаваше да се хлъзга, но капитанът я държеше в стоманената си хватка за китката, а салджията, който усети, че дъщерята на падишаха може да се изхлузи във водата, се хвърли на пода и ръката му я обгърна като ласо през талията.
— Султанчицата се спаси! Аллах, султанчицата е спасена!
Хатидже грабна момичето в прегръдките си. С цялото си същество усети как сърчицето ѝ биеше като полудяло.
Заровила глава в гърдите ѝ, Небиле сега плачеше от радост.
Капитанът издърпа Хатидже за ръката, за да я заведе до мачтата и да я види пак вкопчена в нея, но така и не успя да се зарадва. Конят му още от одеве се опитваше да се задържи на сала, но при последното залитане копитата му се подхлъзнаха. С един-два удара на подковите опита да се спре, но не успя.
— Мъзрак! Мъзрак!
Така се казваше конят на Хъдър ага. Мъзрак мигом изчезна от погледите им. Всички, които бяха на сала, се вторачиха уплашено във водата. От очите на известния като намръщен човек капитан се търкулнаха по набръчканите му бузи две кристални сълзи. Веднага ги избърса с опакото на дланта си — никой не биваше да ги види.
— Заради мен! — погледна своя спасител за пръв път трогната до дъното на душата си Хатидже.
— Нали султанката ми оцеля, това е важно…
— Виж, виж!
Викаше по детински зарадвана Небиле и всички обърнаха погледи натам, където сочеше тя.
Главата на Мъзрак се показваше над водата. Животното се беше преборило с течението и сега плуваше право към брега.
— Той плува! — плесна с ръце Небиле.
— Браво на моето момиче! — засмя се и салджията.
Забелязваше, че течението вече започва да се укротява.
— Не се притеснявай! Той е силно животно. Ако му помогне и някой отгоре, ще се спаси. Ще дойде да те намери.
По вкамененото лице на Хъдър ага плъзна усмивка и той промърмори:
— Дай боже!
Хатидже вече можеше да стои на крака върху сала и той коленичи пред нея, за да промълви:
— Вратът ми е по-тънък и от косъм. Простете на вашия роб, че ви назовах по име!
Хатидже го погледна усмихнала:
— Командире! — изрече с ясен глас. — Няма го твоя кон, няма я и нашата кола. Ти по-добре измисли, като слезем на брега, как ще стигнем до Бурса.