XXX
Ибрахим замислено погледна към Сюлейман. Принцът се бе излегнал върху постелката — подпираше се на лакът върху една от нагласените за облягане възглавници, бе свил единия си крак така, че коляното му стигаше почти до брадата.
— За мен — продължи Ибрахим — това е най-красивото място на този свят. Знам, във вашите владения има и по-красиви. Но за един паргалиец Парга е раят. — Замълча, като че ли се усмихна. — Не! — каза. — Там е и раят, и адът.
— Разкажи ми де! — подхвърли Сюлейман и се размърда на мястото си.
Ибрахим не криеше, че говори по принуда, но Сюлейман се опита да го поощри:
— Сигурно е потънало в зеленина.
— От дърветата не се виждат покривите на къщите. Горите се спускат от върховете надолу към морето като тичащо дете. Клоните на някои от боровете се протягат към реката с плачещи върби по двата бряга. Тополи и дъбови гори обгръщат Парга отвред, в центъра ѝ се извисяват гигантски чинари. Като дете аз преброих пет нюанса на зеления цвят. Мама — шест. А татко ни се подиграваше. Нито са пет, нито шест, зеленото си е зелено — казваше той. Всички са едно и също нещо. Каква е разликата, ако е малко по-светло или по-тъмно? И сега си мисля, че той наистина не е забелязвал разликата. Ето на, зелено е. Съвсем зелено!
— Тогава защо каза, че там са и раят, и адът?
— Ами защото раят и адът са един до друг, затова. Морето внезапно се отдръпва. Островърхите подводни скали сякаш издигат преплетена бариера да спрат втурналите се към морето дървета. Ако морето утихне, няма нищо страшно. Но разбушува ли се веднъж, тогава, господарю, в Парга ще съзрете истинския ад. Едва подхвърлил нагоре големите и преголеми кораби, в следващия миг ги блъска в острите скали и ги раздробява на парчета. Два затрупани до половина бойни кораба лежат там, сред скалите при носа. Нощем на носа палят огромни огньове, за да сигнализират на корабоплавателите. Но нима ураганът се съобразява със сигнали и огньове?
— Кажи си го направо — сурово място!
— Сурово е! — потвърди Ибрахим. — Но и паргалийците са сурови хора. Не се поддават на морето. За нас то е малко. Ако не излязат на риболов, гладуват. А ето че да се тръгне на лов за риба е все едно да отиваш на среща със смъртта.
Сюлейман го слушаше така, сякаш всичко оживяваше пред очите му.
— Но рибарите знаят къде са подводните скали, нали?
— Дори и децата ги знаят. Ако морето е тихо, те се премятат и плуват между тях. Няма човек, който да не знае къде е плитко, къде е дълбоко. Но Парга е обърната към откритото море. Пред нея няма естествена преграда, която да спира западните и северните ветрове. По тази причина не ѝ липсват бурите и ураганите. Отплуваш на слънчево време, връщаш се сред буря. Ако дотогава вълните не са те преобърнали и погълнали, чакат те скалите. При такова време няма значение дали знаеш кое къде е. Бурята така обръща морето с краката нагоре, че току-виж онова място, което познаваш като плитчина, станало дълбока бездна, а под другото място, което считаш за сигурно, щръкнали остри като назъбен трион скали…
Настана мълчание. Ибрахим се взря в мрачната долина, после — в звездите над главата си. Не успя да ги види, защото до тях горяха четири големи факли.
— Звездите са избягали. Знаете ли, принце? Звездите никога не бягат от Парга. Вдигнете ли глава нощем, ще видите, че там ви очакват с милиони. Вие си ги съзерцавате или пък те вас наблюдават.
— Чемшит ага! — вдигна ръка Сюлейман.
В мрака се появи по-черен и от нощта мъж.
— Заповядай, принце!
— Да угасят тези факли!
Мъжът изчезна така мигновено, както се и появи. Преди да е изтекла и минута, угаснаха де къде имаше факли из Плачещата скала.
— Как е сега?
Ибрахим вдигна глава. Ето, там си бяха. Всичките.
— Моите звезди! — промълви. — Звездите на Парга!
Сюлейман се разсмя с глас:
— Веднага си ги присвои, Ибрахим! Къде е Парга, къде е Сарухан? Това не трябва ли да са звездите на Сарухан?
— Зависи от гледната точка, принце. Ако ги гледате през моите очи, това са звездите на Парга. Защото сега и майка ми, и баща ми… — Гласът му изведнъж се пречупи и той млъкна. Преглътна, позакашля се. — Простете ми. Ако моят брат ги гледа, със сигурност и той ги вижда.
Сюлейман си замълча. Виждаше, че Ибрахим беше на прага да се разплаче. Малко ли беше преживял и той самият. В Трабзон, в Кефе. Изтръпването пред смъртната заплаха от страна на ядосаните си чичовци, че дядо му назначи него за санджакбей на Болу… Беше оставен съвсем сам. Чудесно познаваше какво е да изпитваш болката по родното място.