— Как се казваше баща ти?
— Армано. А майка ми — Зелжена.
Пак замълчаха.
— Паргалъ? — наруши тишината Сюлейман. — Няма ли никаква вест от тях?
— Не — завъртя глава на две страни Ибрахим.
— Откога не си ги виждал?
Принцът очакваше да ги пресметне, но той отговори веднага:
— Десет. Точно десет години, осем месеца и седемнадесет дни.
— Я виж ти! Значи ги броиш ден по ден, а?
— Гони ме носталгията. Ако не ме е страх, че ще ги сбъркам, щях да броя и часовете, и минутите.
— Добре де, на колко години си?
— На седемнадесет.
Принцът трепна развеселен.
— Предполагахме, че сме наблизо. Били сме връстници бе, Паргалъ! И ние караме седемнадесет години.
— Мама ми казваше, че съм се родил, когато дърветата били отрупани с цвят. Било през април.
Принц Сюлейман тупна с длан по коляното си.
— Ето на! И ние сме родени през април. Валиде е записала върху задната корица на свещения Коран двадесет и седми април.
Ибрахим също беше изумен. Повярва, че Господ го изправи очи в очи с някакво чудо, но това съвпадение! „Само какво съвпадение! — възкликна в себе си. — Това е божа работа. Божествени знаци! Всички те трябва да си имат определен смисъл, някаква причина.“ Вече беше повече от убеден, че Господ бог го е изправил пред Сюлейман, а може би е изправил Сюлейман на неговия път.
— Тогава аз излязох с цяла седмица по-голям от вас, принце!
— Виж ти какво е извършил Аллах! Виж ти какво е извършил Аллах! — не спря да възклицава едно след друго Сюлейман. А наум си казваше: „Странно! Как е възможно да си приличаме до такава степен!“.
Постепенно и той започна да вярва, че в тяхната среща има някакъв замисъл. Личеше си и без това по звуците на цигулката. Те бяха божественият повик. Ако не ги беше чул, сега Паргалъ нямаше да седи пред него.
— Виж какво! — разсмя се той. — Да пием за това! По още една глътка, а?
Вдигнаха напълнените от слугата купи.
— Има нещо в цялата тази работа, Паргалъ! — обади се Сюлейман с притаен глас. — Явно Аллах съедини нашите пътища. Що се отнася до нас, ние искаме да вървим по този път вече заедно с теб.
Ибрахим се накани да каже нещо, но принцът го прекъсна:
— Моят път е дълъг и изпълнен с опасности. Трябва да го знаеш. Иска се търпение, вярност и храброст.
— Господарю… — Видя, че Сюлейман вдигна вежди и веднага се поправи: — Принце… щом ще сме заедно, какво значение има колко е дълъг пътят и какви опасности дебнат. Ще ви следвам със сърце, търпение и преданост.
Принцът не скри, че тези думи му харесаха.
— Ибрахим — прошепна той. В тъмнината му се стори, че лицето на принца се озари. — Ето какво ще ти кажа. Ще се доверим на твоето постоянство, на предаността ти и на храбростта ти. Ти също трябва да имаш доверие в нашето постоянство, в приятелството и в смелостта ни.
Надигнаха отново купите и отпиха по още една глътка.
Ибрахим направо се окрили от тези думи, чиито свидетели бяха милионите звезди. „Господи, Господи боже мой! — ликуваше душата му. — Ти свърза съдбините на твоя роб със съдбините на принца, в чиито длани гръмоляха светкавици! Моята свобода вече е в неговите ръце. Дори и дяволът не би могъл…“
Причу му се едва доловимо шептене някъде вътре в него: „И твоята смърт!“. Не му обърна внимание. Дори и дяволът не би могъл да накърни вълшебството на мига, който изживяваше.
— А сега ми разкажи всичко. Как те отвлякоха? Кой те изтръгна от Парга? Какво си преживял след това? Какво се е случило, докато се срещнем…
— История, дълга като за десет години разказване. Не искам да ви оставя без сън.
— Одеве нали ти казахме, че заедно ще посрещнем зората. Тази нощ сме гости на Ниоба. Искаме да узнаем всяка подробност за теб. Разказвай!
Ибрахим се позамисли. Очите му бяха отправени някъде много надалече. Прелетя за миг над Ниоба, вкаменена от мъка за погубените си от стрелите на Аполон и Артемида деца, назад през десетте години, към скалите на Парга. Сам се учуди: „На какво е способен човешкият ум! Заличаваше дори и времето!“
— Всичко започна при скалите на Парга — започна той. — Една бурна нощ…
И му разказа всичко докрай.
Завръщането с татко му от смъртта. Катеренето по скалите. Разговорите на рибарите в подслона. Сетне отварянето на вратата. Втурването им навън. Съзирането на онзи прокълнат кораб и викът на баща му: „Бягай, Александър, бягай!“. Прекараните в страх часове в подслона, където се сгуши. Срещата му с пиратите, от очите, на които изхвърчаха пламъци. Всичко.