— Налага ли те с него?
Нищо не му каза. Без малко щеше да възкликне: „Колко дни, колко пъти!“
Принцът скочи от гняв. С ръце на гърба той заобиколи няколко пъти Ибрахим.
— За тази вечер — толкова!
— Простете ми! Разстроих ви много. Но нали ви казах, дълга история!
— Не си ме разстроил. Не се измъчвай повече със спомени от миналото.
— Спомени от миналото ли, принце? — погледна го странно Ибрахим. — Че аз не го забравям дори и за миг! Миналото е моето точило. Чрез тези спомени си изострям омразата.
Сюлейман се закова пред него.
— Точило, а? Какво се надяваш да постигнеш с изострената си омраза? Онези проклети отрепки повече няма да се мяркат пред очите ти.
Че само пиратите ли? Ами оня демон, който го унижи вчера? Нямаше ли да се изпречи някой ден пред него? Напразни ли щяха да останат молитвите му всяка нощ това да не се случи? Напразно ли беше подхранвал толкова години вярата си, че ще дойде денят на разплатата?
Не искаше да се задълбават повече и затова си замълча. Не му каза, че всяка нощ в мислите си съживяваше лицето на Ескамилио, за да не избледнее в паметта му. Не му разказа и за това, че не заспива, преди да си представи курса, който следват пиратите; изгнилите докове, които зърваше скрит между чувалите, щом пуснеха котва край някой бряг; оглушителните викове на хората, които се опитваха да продадат нещо; бръщолевенията сред избухващи гръмогласни смехове на слезлите от галеона търговци на роби пред разни мъже с мрачни физиономии; стенанията на превърнатите в кожа и кости от влачене на тежките вериги роби, когато ги подкарваха към пристанището и те едва-едва тътреха крака натам…
Най-накрая свалиха и него от кораба. Различаваше се от другите по две неща: беше много малък, беше и без вериги. Ескамилио му стисна ухото до скъсване и го заведе при един друг човек. Ако му бяха казали, че може да има по-грозен мъж от зверовете, които го отвлякоха, нямаше да повярва. Този ден повярва. Брадата на този екземпляр висеше до средата на гърдите му и по нея бяха навързани разноцветни конци и фльонги. Отначало помисли, че няма очи. Когато Ескамилио започна да му говори, космите на онзи се вдигнаха назад и между тях се появиха две дупки. Пиратът сякаш гледаше от дъното на някой кладенец. Момчето не можа да разбере карат ли се, или просто си приказват. Така се надвикваха, докато говореха! Но Ибрахим беше убеден, че ставаше дума за него. Защото звярът току го придърпваше, отваряше с двете си мръсни ръце устата му и се опитваше да покаже зъбите му на човека с хлътналите очи.
„Продава ме!“ Помни как си го каза тогава със свито сърце. Онзи хвърли в дланта на Ескамилио две сребърни и куп медни монети, после го сграбчи за косата.
— Тръгвай!
Втори господар, втори кораб, нов порой от бой. Екипажът го наричаше Реис или Тракония.
„Що за име е това?“ — се беше запитал тогава.
Каквото и да направеше, Реис го биеше; ако не го направеше, пак го биеше. А и Ибрахим си просеше боя. Всичко оплескваше. Оня полудяваше, биеше го и крещеше: „Заслужи си го! Ще те разпъна на кръст. Ненапразно ме наричат Тракония! Ще го направя! Ако не го закова това копеле за ушите, какво друго да съм!“.
Най-накрая му омръзна. Даде го като помощник на своя юнга. Това беше първото му служебно стъпало в живота. Вече не беше обикновен роб. Беше се издигнал. Слуга на слугата!
Юнгата беше четиринадесет-петнадесетгодишно чернокожо момче с къдрава коса. Казваше се Игонда. Но всички го наричаха накратко Иго. Нощем на палубата от него се виждаха само снежнобелите му зъби и бялата склера на очите му. Всичко останало у това момче се сливаше с мрака.
— Реисът няма ли си име? — попита скришом един ден Ибрахим.
— Има си. Но никой не го знае. И никой не го пита.
— Добре де, защо му викат Тракония?
— Абе, що за син на рибар си, а? Не знаеш ли какво е тракония?
Ибрахим завъртя глава на две страни. Не знаеше.
— Траконията е една от най-отровните риби. Който се докосне до бодлите ѝ, се отравя и умира. Умират дори големите риби, ако я ядат.
Момчето се наведе съвсем близо до ухото на Ибрахим.
— Наричат Реис така, защото е смъртоносно отровен.
Детският мозък веднага заработи.
— Ти виждал ли си?
— Какво? Тракония ли?
— Ъхъ!