— Виждал съм я! Уууф! — смръщи лице Иго. — Ужасна! Веднъж бяхме хвърлили мрежата в морето. Като я извадихме, всички се развикаха: „Тракония!“, и се разбягаха. Рибата подскачаше, беше грозна, с бодли и изпъкнали очи. Като подскачаше, докосваше с бодлите си някои от моряците и те моментално умираха. Никой не можеше да се приближи до нея. Един глупак от екипажа се накани да ѝ забие ножа. Само че умря той, а не тя. Както скачаше, рибата заби бодлите от плавника на гърба си в ръката на този нещастник. Преди да мине и час, човекът умря в страшни мъки.
— Добре де, нищо ли не може да убие траконията?
Чернокожото момче извъртя очите си така, че бялото им блесна като фенер.
— Какво!? — изсмя се то. — Ще тръгнеш да я ловиш ли?
— Неее! Само се позаинтересувах няма ли нещо, което да убие траконията.
— Не знам. Дори и да има, Иго не го знае.
Ето че Ибрахим го знаеше: Омразата!
На този свят нямаше нищо по-отровно от омразата!
Част от молитвите му всяка нощ бяха точно за това. „Велики Исусе, посочи ми деня, в който ще мога да убия с омразата си и Тракония, и демона!“.
— Омразата прояжда човека, докато го усмърти!
Ибрахим се стресна от думите на принц Сюлейман. Така се беше унесъл, че дори не схвана какво му каза.
— Господарю! Принце! Простете ми! Като се пробуди миналото, човек се отнася нанякъде.
Сюлейман кимна.
— Нашите възпитатели ни учат, че омразата е грях. Особено Джезеризаде Касъм все казваше: „Омразата изяжда човека, докато го погуби“. Веднага се сетих за него.
Не беше необходимо кой знае колко време, за да разбере, че думите му не оказаха никакво въздействие върху Ибрахим.
— Яде ли го или не, не знам! Но искаш ли да ти кажа нещо, Паргалъ? Забрави това минало, то ти носи само болка. Сега пред теб е бъдещето. Иди си, легни в леглото си, спусни завесата и нека миналото остане зад нея. Като станеш сутринта и вдигнеш завесата, ще видиш, че миналото вятърът го е отвял.
Изправи се и даде едва забележим знак на прислугата си.
— Хайде! Тръгваме си. Може би ще чуем продължението някой друг път.
XXXI
Този път Хатидже не възрази. Капитанът имаше право. Спасиха се, но течението ги беше отнесло доста на юг от мястото, където очакваха да излязат на брега. Трябваше най-малко час да се придвижват на северозапад покрай брега, за да излязат на пътя към Бурса.
— Прощавайте, султанке! — изрече капитанът, а по изражението и стойката му личеше, че няма да търпи никакво възражение. — Оттук няма да мърдаме.
— Но, Хъдър ага…
— Ще изпратя предварителен страж. Да огледа пътя към Бурса. Или да вземе от онези, които идват след нас, една кола с достатъчен брой охрана и да ги докара тук. Или да изчака подкреплението, което поисках от Бурса, и да им съобщи къде се намираме.
— Хъдър ага…
— Отсечете ми главата, но ме чуйте! Няма да разреша на султанката за пореден път сама да се хвърли в опасност.
— Разрешение ли? — не се сдържа Хатидже, разсмя се: — Командире, та аз не съм ви искала никакво разрешение!
— Този път — няма, султанке! Да, разрешение! И аз, вашият слуга, вашият роб Диметокалъ Хъдър, не ви разрешавам! Оставаме тук. Толкоз! Веднъж да ви заведа до Бурса жива и здрава, а пък после вие там…
Капитанът направи с ръка движение като че ли му прерязват гърлото.
— Вие ще решите…
— Щом е така — отговори Хатидже сухо, — какво да се прави. Нали залагаш живота си, няма какво повече да кажа. Да изчакаме, да видим. А останалото, като стигнем в Бурса…
Хатидже повтори същия жест на Хъдър. Изхърхори, сякаш прерязваше гърло.
— Там ще решим…
Въпреки че изтръпна, Хъдър ага не се разстрои. Станалото — станало! Чашата се прекатури и млякото се разля! Каквото и да направеше, нямаше смисъл. Заради неговата глупост двама от служителите на падишахската дъщеря бяха убити, а Хатидже я опази само Аллах. Ако тя беше на мястото на своята наложница, отрязаната ѝ глава сега щеше да пътува в ръцете на убиеца към Тебриз. Всъщност цялата вина носеше принцесата, но нали Хъдър нямаше как да обясни на Селим хан, че неговата дъщеря се е влюбила в лекаря. А даже и да му кажеше, кой щеше да повярва? Сега той нямаше да се вслушва в думите на Хатидже султан. Нали глава на падишах не се режеше два пъти? Така и Хъдър ага — ако умираше, щеше да умре наведнъж, и толкоз!
— Поне запали някакъв огън. Погледни и в продоволствените торби на охраната. Няма да е зле, ако похапнем малко печено. Страхът, преживяванията, въздухът над езерото — изгладняхме от всичко това!