Капитанът припряно изхвърча. След по-малко от две минути огънят гореше на закътано място, а изпратеният разузнавач препускаше на коня си към пътя за Бурса.
Разузнавачът, когото Хатидже нареди да изпратят, пресяваше полето с очите на ястреб. Още не можеше да повярва какво се случваше. Толкова битки бе водил, край главата му бяха свистели стрели и куршуми, но никога досега не бе усещал дъха на смъртта толкова отблизо. Не знаеше какво е да ти се подкосят краката. Но върху онзи люшкащ се сал… „Няма лъжа, няма измама, краката ми се разтрепериха!“ — засмя се в себе си той. Беше докопал едно въже, свит на топка. „Ей, Всемогъщи! — молеше се той. — Щом ще ме прибираш, да беше взел душата ми поне на бойното поле, когато дрънчат ятаганите срещу врага-неверник! Малко ли ти се видя безстрашието на твоя слуга, та ще го удавиш във вода? Жива да е Хатидже султан! — възкликна той, без да изпуска от поглед простиращото отпреде му поле. — Да си призная честно, единствено тя не се изплаши! А ние ѝ се подигравахме тайно, обиждахме я, че е неизличимо болна жена! Смела жена излезе!“
„Еее! — рече си с чувство на удовлетворение. — Болна не болна, с една дума — дъщеря на баща си. Видял ли е някой султан Селим да се изплаши, че и дъщеря му да се стряска?“
Започна да кима с глава в потвърждение на собствените си думи.
„Велик е Аллах! Ето че не се изплаши! Всички ние се стреснахме за душичките си. А тя се хвърли да спасява малкото слугинче. Как се казваше? Ха, Небиле! Рече си, ще спася момичето, а сама щеше да се търкулне в езерото. Абе без малко водата да направи това, което шах Исмаил не успя!“
Внезапно очите подадоха сигнал за тревога. Напрежението пробуди всичките му сетива. Изправи се върху седлото.
Някакви хора идваха! Свестни или злодеи? Кои ли ще са?
Бяха все още далече. Но ако се съдеше по облаците прахоляк, бяха много. И то — доста много!
Заслони очи от слънцето с длан и се опита да ги види по-добре. Ненапразно го наричаха Ястребовото око. Забележеха ли заек, яребица, подгонеха ли каквото и да е, набързо го откриваше с поглед сред храсталаците. „Какво ли е това? — промърмори под носа си. — И защо са толкова много? Човек като нищо ще си помисли, че е тръгнала на поход цялата османска армия.“
Зад конниците се стелеха на вълни, на вълни облаци пепел и прах. „Най-малко са два ескадрона!“ — прецени наум.
Продължи да ги наблюдава. Реши, че са повече и от два ескадрона. Хрумна му мисъл, от която се вцепени: „Колко още? Ама че си остарял! И очите ти са започнали да не виждат. Дори не можа да преброиш колко още ескадрона има! Как ще разбереш свестни ли са или разбойници?“.
Отново прикова цялото си внимание в приближаващия облак от прах. Очите му пламнаха от дългото взиране.
Мисълта, която го връхлетя преди малко, отново му зачовърка в мозъка. Само един човек можеше да препуска насам с толкова много конници.
„Възможно ли е? Не, драги! — си каза. Махна с ръка във въздуха. — Глупости!“
Но и вярваше в това, което виждаше. Пак ги преброи. Един. Два. Три. Стелещият се след конете прахоляк му пречеше да се ориентира добре. Шест. Седем. Осем…
— Олеле! — викна с глас разузнавачът. — Девет! Точно девет!
Затвори очи. Разтърка ги с опакото на дланта си. „Да не бъркаш, дърт ястребе? — потърси си сметката той. — Я погледни по-добре! Това, което виждаш, да не са копия?“
Не бяха.
Първо се увери, като преброи още един път. Девет! Второ, ако бяха копия, щяха да блестят от слънцето. А тези не блестяха. Сякаш на върха им се развяваше нещо.
Наближиха още малко. Той се наведе, залепи ухо до земята и се заслуша. „Охооо! Нито са два ескадрона, нито са и три! Към нас идва цяла армия! Цяла армия!“
Пак се изправи. Проследи ги още известно време.
Преброи едно копие, две… Осем!
Не. Девет. Девет копия с конски опашки на върха!
Пред конските опашки пристъпваше сред облак от прахоляк черен жребец. От пушилката ездачът не се виждаше. Но личеше гордата му стойка върху коня, такава, сякаш искаше с глава да стигне небесата. От двете му страни набиваха копита в земята два сиви коня. Слънцето сякаш беше кацнало върху лявото рамо на ездача отдясно. Ярко се открояваше и върху дясното рамо на левия конник. Така силно блестяха раменете на ездачите.
„Леле!“
Всичко си идваше на място. Това, което му беше дошло наум, сега яздеше пред армията.
Черният жрец!
Конник с глава в небесата.
Кацналото върху двамата конника слънце. „Какво ти слънце!“ — възкликна вътрешният му глас. Това бяха ятаганите на падишаха. Върху раменете на неговите оръженосци.