„Олеле!“
От очите на господаря хвърчаха светкавици.
Когато видя сред дърветата колите и охраната, Бехнам не се зарадва. Настигнал беше кервана, но защо ли? Неговата мишена не беше там.
Не биваше да го надушват. Можеше да са разпратили разузнавачи на четири страни. Веднага щеше да им направи впечатление всеки непознат, който се навърташе из гората. Щом видеха трите дамгосани с нажежен нож резки над лявата му гръд, веднага щяха да разберат, че е човек на шах Исмаил. А да се отдалечеше от тях също не му вършеше работа. Това можеше отново да увеличи разстоянието помежду им. Реши незабелязано да ги следва. Така или иначе някъде по-нататък щяха да се засекат с онази жена. „Хайде! — рече. Бехнам не можеше да се погледне сам, но знаеше, че по лицето му пълзи онази смразяваща кръвта усмивка. „Хе, хе, хе!.. — процеди. — „Тръгвайте пред мен и ме водете при нея. Не се мотайте! Има глава за рязане!“
XXXII
През отворения прозорец на принц Сюлейман откъм Плачещата скала полъхна утринен ветрец и заедно с него в стаята му затрептяха звуците на трогателна мелодия. „Свири — си рече. — Паргалъ свири за душата си!“ Тя стенеше, ронеше въздишки, гърчеше се от болка, зовеше на бунт, изправяше гордо глава.
Сякаш чуваше душата на Ибрахим. Всичко разказано и всичко неизказано.
Макар че спеше дълбоко, сгушила глава върху гърдите му, тя също чу мелодията. Въздъхна и се размърда. Сюлейман я погали нежно по косата — той не искаше да отлетят омайните трепети, които пораждаха в душата донесените върху крилете на ветреца мотиви.
— Чуваш ли? — промълви тя.
— Шшшт!
Тя надигна леко глава от гърдите му и го погледна със сънени очи.
— Той ли е?
Принцът само кимна с глава. Не искаше нищо друго, ничий глас, никакво присъствие да развали вълшебството на този миг. Затвори очи, сякаш спеше. Представи си как Паргалъ е преклонил глава над цигулката си и изтегля лъка.
Тя отново се надигна леко. С върха на пръстите си погали гърдите му и промълви:
— Много е хубаво! Обаятелно!
— Слушай само, Гюлбахар! — погали я отново принцът.
Малко обидена от този лек укор, тя се изправи. Разпиля косата си върху лицето му. Знаеше, че изпитваше гъдел от този допир и се разсмиваше. Този път обаче не стана така.
— Този човек — как го наричаше ти, ха, Ибрахим! — да не е магьосник?
Не беше честно! Когато Ибрахим свиреше, всеки трябваше да замълчи. Дори птиците и насекомите. Гюлбахар също! Отхвърли косата ѝ от лицето си.
— Моят господар знае по-добре и от мен — разсмя се тя, — че човек, който свири така, непременно е влюбен!
— Гюлбахар! Нека да слушаме!
Тя долови гневните нотки, макар и приглушени в шепота. Отпусна пак глава върху гърдите му. Мъркаше, глезено се притискаше. Това винаги го е подлудявало. Тя носеше в себе си свободолюбивия дух на Кавказките планини. Никой — било то син на падишаха или последен бедняк — не можеше да заповядва на едно кавказко момиче какво да прави. Дори мъжът, в когото беше влюбена! „Аз съм Гюлбахар! Махидевран Гюлбахар, която носи в себе си семето на утрешния падишах! Последната дума винаги ще имам аз!“
— Е, какво да се прави! — нацупи се тя. — И ние явно чак утре сутринта ще съобщим на нашия принц новината, която сме му приготвили.
Сюлейман дори не я чу.
Гюлбахар го видя как слуша мелодията със затворени очи и изпадна в недоумение. „Да — реши за себе си тя, — сега не е подходящият момент да му го кажа. А нека преди това да споделя и с майка му. Утрото е по-мъдро от вечерта.“
Страстно погали с пухкавите си устни врата му.
— Вслушайте се и във вашата Гюлбахар, принце! — промълви тя. — Това, което долавяте, е гласът на любовта!
Принцът не забеляза зова в гласа ѝ. Не го трогна и неприкритата обида, с която тя му обърна гръб. Цялата му мисъл бе погълната от цигулката на Ибрахим. Любов ли?
„Каква ти любов бе, жено! Тези мелодии са гласът на една душа, готова да изригне като вулкан. Те са плисъкът на река, готова да закипи, да разруши и да завлече своите прегради!“
Зовът, изтръгнат от душата на Ибрахим, долетя със сутрешния полъх не само до стаята на Сюлейман, разля се и навред в двореца.
Майката на Сюлейман — Хафза султан, се събуди плувнала в пот от кошмара, който ѝ се бе присънил, и първият дочут звук беше едно дълго трогателно „ла бемол“, а след него — пицикатото от кратките подскоци на лъка върху струните. Мелодията на Паргалъ погали като балсам кървящото от тревоги сърце на Хафза султан, съпругата на султан Селим, която той изпрати да придружава сина си — санджакбея.