Но успя да се овладее. Задоволи се само да кима с глава.
— Дадоха ли ти постелки?
Никой нищо не ѝ беше дал. Този път жената погледна към момичетата ядосано.
— Дайте ѝ постелка! Какво е това? На аристократки ли ми се правите само за това, че сте дошли преди нея. Като пристигнахте тук, и вие бяха същите. Уплашени, прости, мърляви. Покажете ѝ и къде да се изкъпе. Изтъркай се добре, момиче! Може пък малко да побелееш!
Пърхаше като птичка с разперени крила от радост. Забрави изцяло униженията. Щеше да бъде все при него. На сутринта щеше да изтича при него. При Ибрахим!
Само че нощта нямаше свършване.
Лежеше върху тъничката постелка, която ѝ дадоха. Разсмяха се и ѝ казаха: „Върви и си постели ей там при вратата. Там ще спиш!“
А тази врата водеше към тоалетната.
И това не я разстрои.
Тя пърхаше с крила от радост, като птица.
„За кого мислиш, като свириш? За нея ли? Нека! Нали аз ще съм при теб, това ми стига. Ще си живея с болката да знам, че копнееш за нея, че си влюбен в друга, само и само да бъда при теб.“
Страхуваше се даже да помръдне, за да не събуди другите момичета. Една от тях, по-отпред, изпъшка. Друга изстена: „Ааах!“. По-встрани трепна немощен, прималял гласец: „Мамо!“. Трета изхълца. И още една.
Значи всички се бяха събудили от цигулката на Ибрахим.
— Идвам! — осмели се да промълви тя. — Чакай ме. Идвам!
Мелодиите на Ибрахим погалиха и каменните зидове на войнишкото поделение. Хърканията секнаха. Събуди се и Джелаир ага. Заслуша се. Досега не беше чувал подобно нещо. Птица ли е? Добре де, що за птица? Коя птица би си поела толкова дълбок дъх, че да издаде подобен продължителен звук? По едно време си рече: да не би пък чакал да стене. Че има ли такъв чакал да пее песни!? Слиса се. Измърмори:
— Какво е това нещо бе!?
Нямаше кой да му отговори. Макар че цялото отделение се беше пробудило, всички стискаха очи като заспали и слушаха. Някой се пренасяше мислено на село, друг копнееше за оставената далече годеница, за майка си.
Като не получи никакъв отговор, Джелаир ага се разгневи:
— Хей, не чувате ли бе? Няма ли кой да стане и да изпъди това проклето животно?
Няколко неволни, плахи, боси стъпки се втурнаха към вратата.
Къде в тъмницата щяха да открият животното! Джелаир ага реши първата му работа сутринта да бъде разпращането на хора във всички посоки, които да запушат устата на животното, дето издава тези нечувани досега звуци. Изчака малко мелодията да секне. Не секна. Звуците бяха странни — ту стенеха, ту бликаха с възторг.
— Умри! — изкрещя той. — Това е последната нощ, в която ще ми пееш! Още като съмне, ще те запратя в ада!
— Пазете се! — извика конникът, втурнал се сред облаци от дим и прах. Не обърна никакво внимание на пазачите при портата, които се опитаха да му препречат пътя, и връхлетя в двора като фъртуна.
За миг настана паника и суматоха.
Мюнире тъкмо излизаше от кухнята, когато чу чаткането на подковите. Щеше да поднесе на Ибрахим една чудесна закуска и щеше да му каже: „Аз дойдох!“. Но не успя.
Конникът профуча като светкавица и през наизлезлите войници. Те се развикаха, втурнаха се да го хванат и един от тях се блъсна в Мюнире. Тя залитна настрани, а подносът падна на земята. Сбърка се какво да направи и току се шмугна в сянката под един навес.
Конникът непрекъснато крещеше:
— Тичайте! Кажете на принца!
— Тпрууу!
— Спри се бе, човек! Не ти ли е жал за животеца?
Пазачите бяха докопали коня и увиснали от двете му страни, тичаха успоредно с него. В същото време дърпаха ездача за краката и крачолите, мъчеха се да го свалят от гърба на животното. От всяко войнишко помещение изскачаха мъже с копия и пушки.
Конят се подплаши от това, което ставаше покрай него, и се изправи на задните си крака. Ездачът така и не се опита да го успокои.
— Пуснете ме! — обади се той.
И в същото време държеше в ръка повода и удряше наляво и надясно по хората, за да не го хванат.
— Не се занимавайте с мен, ами тичайте да известите Сюлейман хан! Идвам от пътя към столицата. Чак от езерото Сапанджа.
— Какво ме интересува откъде идваш! — викна един разгневен сержант. — Къде се е чуло и видяло така да се връхлита в дома на нашия санджакбей?
Капитанът хем нахлузваше шапката си на главата, хем бързаше да пристигне на мястото, където се разиграваше сцената.
— Или да слиза доброволно…. Или издърпайте тоя леш от коня! — заповяда той още отдалече.