Ездачът преметна десния си крак над коня и се плъзна от лявата страна на седлото надолу. В същия миг го сграбчиха петнадесет-двадесет железни клещи.
— Не се занимавайте с мен, момчета! — кипеше той и се мяташе да се откопчи. — Нося важно сведение за нашия принц. Събудете го, ако спи. Не тук, заведете ме при него. Спешно!
— Хей! Какво става там?
От този вик цялата олелия притихна, мястото, където се беше скрила Мюнире, направо се разтресе.
— Що за позор!? Като чакали крещите и виете в двора на нашия дом!?
Мюнире позна този глас.
„Божичко, това е принц Сюлейман!“
Виковете секнаха. Всички удариха дясно коляно в земята, склониха глави. Пазачите дръпнаха заедно със себе си и конника до земята.
Сюлейман видя съборения мъж, в когото се бяха вкопчили и го държаха здраво толкова много мъже.
— Ти пък кой си?
— Нося вест за принц Сюлейман!
— Казвай каквото има да казваш! Но ако бях на твое място, преди това щях да си прочета молитвата. След врявата, която вдигна, ако новината ти не е важна, сърди се на себе си. Дори ние да ти простим, ей тези там… — И Сюлейман махна с ръка към пазачите, които още не го бяха пуснали. — …няма да те оставят на мира, без да те прекарат на фалаката!
Конникът не се отказваше от опитите да се изправи, но и се загледа в младежа, който говореше така изискано. Нима това беше синът на могъщия султан Селим? Юношата с широките шалвари и ленената риза без яка? Можеше ли синът на падишаха да се облича така и да се разхожда насам-натам без свитата си? И то рано сутринта? Щеше ли някой принц да напусне по това време обятията на жена си?
— Това, което имам да казвам, е за принц Сюлейман.
— Е, добре! Ето ме на! Аз съм Сюлейман!
Едва когато видя изражението на лицето му, вестоносецът се убеди, че този младеж, облечен не както подобава, действително е принцът. „Брей, брей! — удиви се негласно той. Тези, които го бяха виждали, му бяха казвали: „Така те поглежда… Ще ти се стори, че е блеснала светкавица и върху главата ти е паднал гръм!“
Ето така гледаше голобрадият млад мъж. „Каква ти брада! — укори се сам. — Не знаеш ли, че на принцовете им е забранено да пускат бради?“
Този път сам падна на коляно:
— Простете ми, принце!
— Е? — пристъпи към него Сюлейман. — Вдигна на главата си всичко наоколо, че било спешно. Казвай каквото имаш за казване!
— Принце! — хвърли крадешком поглед наоколо конникът. — Това, което ще ви кажа, е секретно!
— Секретно ли?
Онзи кимна.
— Кой те изпрати?
Конникът го погледна умолително. Не можеше да реши дали е целесъобразно да изрече името пред всички.
— Казвай бе, човек! Кой те изпрати на нашата врата?
— До вас… и до вашата валиде…
Ето сега Сюлейман пък на свой ред го погледна изумен.
— И до нашата майка, а?
— Определено, господарю наш!
— Че кой би могъл да изпраща съобщение до нас и до майка Хафза!?
Човекът най-накрая не се сдържа:
— Вашата сестра… Нейно Превъзходителство Хатидже султан…
Хатидже!
„Моята нещастна сестра!“ — въздъхна Сюлейман. Щом Хатидже му изпращаше толкова разтревожен вестител, сигурно се беше случило нещо сериозно. Беше получил известие, че най-сетне състоянието ѝ като че ли малко се е подобрило и е тръгнала на път към Бурса. Но не трябваше ли вече да е пристигнала там? Разтревожи се.
— Откъде каза, че идваш?
— Оттатък езерото Сапанджа.
На мига съобрази, че пътят на Хатидже за Бурса трябваше да мине оттам.
— Султан ханъм — продължи вестоносецът — ме изпрати на път от един хан, чието име пожела да промени.
— Какви ги каканижеш? Къде бил този хан?
— Хан „Сладкопоен славей“… „Славеят“!
„Славей“ ли? Странно! Да не би приказките на този човек да са зашифровани? Затова ли Хатидже беше поръчала да говорят пред валиде. Майка им добре се оправяше с тези шифри.
Като разбраха, че вестоносецът не е опасен човек, един по един започнаха да се разпръскват. За всеки случай двама се изправиха до него. По изражението на лицето му Сюлейман разбра, че и главата да му отрежеха, този човек нямаше да каже нищо повече.
— Добре тогава — обърна се той и тръгна към стълбището. — Доведете го при нас… Един да изтича при нашата валиде да ѝ съобщи, че ние очакваме майка Хафза.
— Опитаха се убият Хатидже султан!
— Какво!? — викнаха Хафза султан и Сюлейман в един глас. — Да я убият ли!? Аллах да ни опази!
Хафза султан се хвана за сърцето и се строполи на дивана.
— Как е дъщеря ми? Добре ли е?