— Слава богу, майко султанке, Хатидже султан е жива и здрава. Но се отказа да отива в столицата. Реши да се върне в Бурса. Каза ми: „Отивай да съобщиш на майка ни, на брат ни! Да вземат мерки! Смъртта дебне край нас!“
— Моля те, Всевишни, пази я! — проплака Хафза султан.
— Султан ханъм пожела да ви разкажа от игла до конец всичко, което се случи.
— Добре, добре! — реагира Сюлейман. — Разказвай!
И той им разказа. Като чу, че лекарят на дъщеря ѝ Фехим Челеби е убит, Хафза султан го прекъсна с писък. А пък като научи и това, че убиецът е взел наложницата на Хатидже за дъщеря ѝ, че е убил Джевахир и е отрязал главата ѝ, съпругата на султан Селим започна да се бие по коленете.
— Олеле, Джевахир, олеле, дъще! Толкова млада беше! Как можаха да те погубят? Кой… защо?
— А убиецът? — избухна Сюлейман. — Хванаха ли го? Само не ми казвай, че при толкова много придружители на Хатидже султан, с десетки, убиецът не е открит!
Вестоносецът наведе глава от срам.
— Ще ви смажа всичките! — изруга Сюлейман. — На кого служите! Опитват се да погубят дъщерята на баща ни, нашата сестра, а убиецът се изплъзва от цял ескадрон охрана!
— Обаче… като разбрал, че отрязаната глава не е на султанката, той захвърлил главата на Джевахир хатун. До нея намерихме окървавената му кама. С пет извивки.
Камата на Сафеви!
Начаса в мозъка на Сюлейман просветна искра. Това беше дело на чичо му Ахмед. „Не беше ли той, който се спазари подмолно с шах Исмаил? Синът му не избяга ли да търси подслон при Сафевидите след поражението при Йенишехир овасъ още преди да си плати за предателството към баща ми? Това явно бе организирано от принц Махмуд. Да изпраща палач срещу жена!“ Стисна юмруци от гняв. Спомни си, че понякога упрекваше баща си за пролятата братска кръв в името на трона. „Прав е бил!“ — изпъшка.
— Кучетата на шах Исмаил! — Гласът му прогърмя като зов за бунт. — Той е главата на змията! Хей, Исмаил! Какво си мислиш, че ще подминем ей така това, което си направил? Ето! Заклевам се: ако баща ми още не е завладял твоя трон и твоя дом, знай, идва нашият ред! Дълг за нас вече ще бъде да заличим и теб, и държавата ти от лицето на земята!
Дъхът му секна за миг. Почувства, че се задушава.
Ибрахим!
Изневиделица се сети за Ибрахим. Нали точно в такива моменти имаш нужда от най-доверения си приятел!
„Ти обезумя от гняв!“ — ядоса се на себе си. Така де, колкото и добър да е, робът си е роб. Какво ти разбира роб от държавни дела, че да седне да ги обсъжда с него? И все пак в този момент искаше Паргалъ да бъде до него. Помисли си как ще му каже: „Чу ли, Ибрахим, Сафеви шах насъскал кучетата си срещу нас. Обезглавил едно невинно момиче вместо Хатидже султан. Какви мерки да взема?“.
А той щеше да отговори: „Има вероятност да е шах Исмаил. А той кой е?“. Може би нямаше да подскаже какво да предприеме, но поне щеше да сподели с него гнева си, негодуванието си, враждебността си, омразата. Ибрахим много добре знаеше какво е омраза!
Въздух! Сюлейман имаше нужда от въздух! Иначе щеше да се пръсне.
Спусна се към вратата презглава и почти без дъх нареди:
— Намерете Паргалъ и го доведете!
Личният секретар дочу вика му и дотича разтревожен.
— Намери Ибрахим, Гафар ага, и ми го доведи! — извика, прескачайки през прага навън. — Довереният ми приятел! Не ме гледай така… Онзи, цигуларят!
XXXIII
Откъм възвишението долетя неясен вик и всички насядали край огъня скочиха.
Към тях препускаше някакъв конник.
— Това е Ястребовото око! — извика капитанът.
— Защо ли е толкова притеснен? — стресна се тя. — Грози ни някакво зло ли?
— Султанке! — сгуши се веднага в нея Небиле.
— Вика нещо, но и аз, султанке, не мога да го разбера. Явно е нещо спешно! — казвай Хъдър ага.
Ястребовото око наближаваше с крясъци и викове:
— Падишахът! Господарят! Селим хан! Господарят идваааа!
А в себе си проклинаше. Що за черен ден! Отначало се изправи очи в очи със смъртта, после пък отклони падишаха от пътя му, а от викане започна да го боли и гърлото.
— Казвам ви бе, падишахът! Господарят идва насам! Отпушете си ушите! Падишахъъъът!
— Какви ги говори?
Капитанът за миг се подвоуми да ѝ каже ли или не. Че този човек беше луд, луд беше! Ето го на, как крещи: „Падишах!“.
— Ами такова… — смънка под носа си той. — „Падишахът!“ крещи, султанке, „Падишахът идва!“
Хатидже скочи на крака от радост.