— Моят татко! — неволно, но възторжено възкликна тя.
Сети се, че от години не го беше наричала така. „Моят татко! Моят благодетел! Падишахът! Идва при мен! Тича към своята дъщеря!“
— Бързо прибирайте всичко! — излезе от сянката на дървото, за да си даде нарежданията към наложниците, приковали очи в препускащия от възвишението конник.
— Оправете се! Господарят пристига!
Най-сетне Ястребово око успя да се спусне от стръмното възвишение, без да събори коня си, а и без сам да излети нанякъде от него. Като слезе на равното, той препусна с все сила.
— Хо! Хо! Хо! Султан Селим хан идва насам!
Доближи се до Хатидже султан, прехвърли крак над животното и скочи долу от все още препускащия кон. Притича още две-три крачки по инерция от набраната скорост. В следващия момент без малко щеше да се изпързаля на колене, но успя да запази равновесие. Точно пред Хатидже султан се просна на земята:
— Султанке! Държавният ни глава! Падишахът пристига! Селим хан…
— Къде е? — опита се да прикрие радостта Хатидже.
— Зад хълма. В долината! Има-няма на десетина минути оттук…
Капитанът започна да раздава заповеди наляво и надясно. Момичетата се подредиха на една страна, мъжете, начело с Ястребово око — на другата. Пооправи външния си вид и застана най-отпред. Замисли се: „Самият гняв препуска насам. Да видим сега четиридесет катъра ли, четиридесет сатъра ли…“
Всички едновременно чуха боботенето. Земята потрепери. Конят на разузнавача беше слязъл на бегом до брега на езерото и пиеше вода. Останалите усетиха от какво се тресе така и ги обзе безпокойство. Пристигаха стотици коне.
Не след дълго боботенето прерасна в грохот. Хатидже първа го видя върху билото на хълма.
— Татко!
Яздеше Карадуман. А Карадуман, стъпил на върха, сякаш разбра, че господарят му се е намерил с дъщеря си, та се изправи на задните си крака и изцвили от удоволствие. После се остави стръмнината да го засили надолу.
Хатидже се улови, че погледна към баща си с гордост. Когато заминаваше от Бурса, тя се отвращаваше от него и все едно бягаше оттам. В ушите ѝ пищяха виковете на мятащия се Емирхан: „Не ме погубвай, чичо!“ Сега обаче в главата ѝ звучаха едни-единствени думи на баща ѝ: „Ако ти не задушиш вероломството, то ще задуши теб, Хатидже!“.
Този път обаче вероломството нямаше да пожъне успех. Знак от Бога беше нейното спасение от косата на смъртта. Щяха да го победят. Никой нямаше да се изплъзне от възмездието или да избяга от него. Баща ѝ, майка ѝ, брат ѝ, тя — всички заедно, рамо до рамо, щяха да се борят срещу злосторниците. Кой ли е успял да се опре на Османската династия, когато всички се хванат за ръце, та убийците и престъпниците ли, които шах Исмаил пусна по петите им, да си изпълнят задачите?
Джевахир умря заради нея.
Сбогом, копнеж по мъжка ласка!
Сбогом, надежда!
Сбогом, приятелство!
Още отначало беше сгрешила. Още от самото начало! Беше дъщерята на Селим хан и Хафза султан. А тръгна да става друга. Ако Аллах бе пожелал, щеше да я сътвори в друга женска утроба, от семето на друг мъж. Напразно бе правила и невъзможното, за да се разграничи от своя произход. Дъщерята на могъщия султан Селим хан трябваше да живее като Селим, да чувства като него, да бъде такава, каквато иска той. Точно каквато я иска баща ѝ! Трябваше да бъде Томирис Едже!
И ето че сега ѝ се предоставяше тази възможност. Внезапно Хатидже усети с всяка фибра на тялото си наближаващата война. На този свят не му бяха необходими двама завоеватели от едно и също потекло. Като Тимурленк и прапрадядо ѝ Баязид хан Светкавицата. Тесен се оказа светът едновременно и за двамата. Светкавицата си отиде, светът остана за Куция Тимур. Сега беше техният ред. Или Селим щеше да управлява света, или Исмаил. А в тази битка на живот и смърт трябваше да се включи и тя. Ако трябва, щеше да легне в краката на баща си и да го моли заедно с него да връхлети срещу Исмаил шах. Едва тогава щеше да потуши бушуващия в душата ѝ пожар.
— Ятаганът! — промълви към застаналия на крачка зад нея Хъдър ага. — Дай ми ятагана си!
— Султанке…
Хатидже дори не чу шепота му, подаде назад дясната си ръка:
— Ятаганът, капитане! Дай ми ятагана си!
Гласът на принцесата прозвуча по-остър и от ятаган. Хъдър изтегли ятагана си от ножницата и пъхна ръкохватката му в дланта на султан ханъм. Хатидже моментално усети в ръката си прилив на невероятна сила от два пъти закалената стомана. По цялото ѝ тяло премина тръпка на удоволствие, каквото никога дотогава не беше вкусвала. Разкрачи се. Протегна лявата си ръка и хвана Небиле. Притегли я през кръста до себе си. Изпълни се с щастие, когато и нейните ръце се обвиха около талията ѝ. Вдигна глава към синьото небе, по което започнаха да се появяват бели облаци. И остана така.