А после заговори на себе си: „Виждаш ли? Ето ме! Хатидже, дъщерята на Селим хан! Хатидже султан размаха ятаган в името на Османската империя. Изтрий от съзнанието ми, от душата ми болките на миналото, за да се посветя като баща ми с цялото си същество на държавата. Дай сила не на сърцето, а на разума и на ръката ми, за да не оставам по-назад в героизма от мъжете!“.
Обзе я чувството, че облаците ѝ се усмихват. „Дочу ме! — си каза. — Томирис Едже ме чу. Усмихна ми се!“
С приближаването на конницата всичко наоколо се разтресе от оглушителен грохот. Изправен върху Карадуман, баща ѝ изглеждаше като непревземаема крепост. Върху червената шапка беше завит тюрбан от най-рядко срещана батиста. Носеше кафтан в цвета на тюрбана си, закопчан чак до брадата. Никъде по него нямаше везмо от сърма. Защо ли му трябваше сърма? С черните си гъсти вежди, с черните си мустаци, самият той беше истинско въплъщение на могъщество и великолепие. От очите му хвърчаха светкавици.
Карадуман намали ход. Баща ѝ подкара коня си в тръс към нея. Всички наоколо се поклониха както подобава пред своя повелител. Права остана единствено тя, а и прегърналата я през кръста Небиле.
Конят люшна глава да развее гривата си, с игрива походка се изравни с нея, накрая застана точно отпреде ѝ. Изпръхтя звучно и си пое въздух през жарките ноздри. Хатидже усети, че Небиле се изплаши, и я притисна още по-силно до себе си. Извитите върхове на бащините ѝ ботуши, над които се подаваха крачолите на зелените шалвари, с които беше облечен под червения кафтан, бяха на нивото на очите ѝ.
Вдигна глава и погледна баща си отдолу нагоре.
„Не! — обади се гласът вътре в нея. — Гледаш към най-могъщия от могъщите в Османската империя, падишаха султан Селим!“
В очите на Селим сякаш се оглеждаше целият свят.
— Господарю! — обади се Хатидже.
Шепотът ѝ обаче беше толкова тих, че не го чу дори самата тя. „Не! — каза си. — Това бе останалият в миналото глас на Хатидже. Така ли говори Томирис Едже?“ Изправи рамене, вирна глава. Без никакъв страх погледна в очите, от които изскачаше огън и пламък. Цялата трепна, като различи притаената в този пожар обич.
— Татко!
Тъкмо щеше да докосне с лице краката на падишаха, когато забеляза, че всички, които бяха зад гърба на баща ѝ, като по заповед обърнаха лице към дясното рамо и погледнаха встрани.
Какво великолепно обучение, каква великолепна дисциплина.
Обърнаха глави, за да не станат свидетели на срещата между бащата и дъщерята. А и защото се пазеха да не покажат неуважение към султана, ако се загледат в Хатидже.
— Добре ли си, дъще?
Хатидже се изуми: това наистина ли е гласът на баща ѝ? За пръв път го чуваше толкова гальовен, толкова мек.
— Добре съм, господарю!
— Да благодарим на Пророка! Много се уплашихме, когато получихме новината. След като изпратихме вестоносец до валиде и батко ти, веднага се метнахме на конете да те открием.
Селим прехвърли крак и слезе от Карадуман. Протегна ръка. Без да се колебае, Хатидже я целуна и допря чело в нея. Само преди няколко дни щеше да се подвоуми дали да целуне ръката на баща си. Сигурно щеше да си каже: „Тази ръка е оцапана с кръв! Кръвта на Емирхан, на другите племенници, на чичовците ми!“. Сега знаеше. Виждаше всичко много по-ясно. Държавата не даваше, тя вземаше. Както казваше баща ѝ, държавата завладяваше дори и духа ти. И нейният дух вече принадлежеше на Османската империя.
Най-неочаквано Селим хан се приведе към дъщеря си. В един момент всеки си помисли, че падишахът ще я целуне по бузата или по челото. Но не я целуна. Само я хвана за раменете и я обърна към себе си.
— Прости ми, Хатидже!
— Да простя ли, господарю?
— Да! Знаеш за какво!
Сърцето на Хатидже затрептя:
— Как може дете да се сърди на баща си? Особено ако бащата е владетелят на Великата Османска империя. При това вие нали ни внушавахте, че държавата не дава, а взема? Какво от това, че държавата е поискала да се пожертва една султанка? Всъщност, дано господарят да прости на дъщеря си!
Падишахът се изправи. Лицето му грееше от щастие.
— Кой е това? — посочи с брада вкопченото в Хатидже момиче, което го гледаше с широко отворени уплашени очи.
— Небиле. Спомен от Джевахир, която заложи главата си заради мен. Много я обичаше. Никога няма да я изоставя! — И като се наведе към момичето, допълни: — Небиле, целуни ръка на падишаха, нашия господар!