Този път Селим протегна ръка към разтрепераното момиче. От вълнение Небиле бе почервеняла като рак. Хвана върха на голямата ръка и я целуна. Вместо да я допре до челото си, тя залепи глава върху нея. Хатидже и наложниците се разсмяха уж незабелязано, а султан Селим ѝ каза:
— Браво, Небиле! Господ да те поживи! Я да видим дали знаеш какво означава твоето име?
Просто не можеха да повярват — и Хатидже, и Небиле, и агите, бейовете и войниците, които следваха падишаха. Султан Селим да говори на едно слугинче, малко колкото палец.
Вкопчена колкото може силно в ръката на Хатидже, Небиле без малко щеше да припадне от вълнение. Силите ѝ стигнаха само колкото да отрече с глава.
— Добре тогава, хайде да го научиш. Небиле означава „почтен човек“. Умен, схватлив, знаещ, добродетелен. Да изброявам ли още? Имаш чудесно име. Бъди достойна за него!
После отново обърна поглед към Хатидже. „Аллах! — възкликна негласно Хатидже. — Какво ли ще стане, ако отсега нататък ме гледа все така?“
— Въоръжила си се с ятаган, дъще?
Не му отговори.
— Прилича ти.
Хатидже преглътна. Мина ѝ през ума дали е разрешено. Нали щеше да изхвърли от живота си всички тези проклети „разрешено“ и „неразрешено“! Да вървят по дяволите!
— Като Томирис Едже, татко!
Султан Селим изведнъж вдигна гордо глава. В очите му просветна усмивка.
— Не си забравила, Хатидже?
— Не. Не съм го забравила!
Падишахът кимна доволно с глава. После се обърна към свитата си:
— Аги, дъщеря ни се е въоръжила. Сега на Хатидже султан ѝ трябва подходящ ятаган!
По-близките редици се раздвижиха. Султанът погали едва забележимо ръката на дъщеря си и взе ятагана. Подаде го на приведения надве в поклон пред него капитан.
— Вземи го!
Хъдър ага се изправи и взе ятагана от ръката на господаря. Целуна го три пъти и го вдигна до челото си.
— Кой е този, Хатидже?
В този момент капитанът беше готов да умре. Ей сега принцесата щеше да му разкаже всичко, а султанът на султаните щеше да кресне: „Ах, ти, злосторник!“, и да изпадне в ярост.
— Хъдър ага, господарю. Командирът на придружаващия ескадрон. Ако сега стоим живи и здрави пред вас, то е благодарение на неговите усилия и храброст. Капитанът спаси живота ни на два пъти!
Той просто не повярва на ушите си. „Аллах! Аллах!“ — само това си повтаряше. Ако го оставеха сам пред Хатидже, щеше да падне в краката ѝ.
— Да си жив и здрав, ага! — каза с плътен глас Селим. — Задължени сме ти за живота на едното от двете ни най-скъпоценни съкровища. Ще ти се отплатим щедро.
„Двете най-скъпоценни съкровища, а? — замисли се Хатидже. — Аз и Сюлейман. Ние сме най-скъпоценните съкровища на баща ни, а?“ Едва не изпита благодарност към палача на шах Исмаил. Всичко това се случи благодарение на него, тя дочу тези красиви думи благодарение на неговото злодейство. Благодарение на него сърцата на бащата и дъщерята се свързаха отново и Хатидже се роди за втори път.
Внезапно редиците на придружаващите ги се разлюляха. Оръжейникът донесе богато инкрустиран със скъпоценни камъни ятаган и коленичи пред господаря. Хвана го с две ръце и го издигна до челото си.
— Като принц ни запасаха с два ятагана, единият е на кръста на нашия син Сюлейман. Другия го скрихме. След като моят Пророк не ме дари с втори син, решихме, когато му дойде времето, да препашем с него нашия зет.
Селим забеляза, че лицето на дъщеря му моментално придоби мрачно изражение, и разбра, че е прекалил.
— Но, паши, аги, това не е ли несправедливо към това женско чедо? Плюс това, откъде накъде чуждият син ще носи нашия ятаган? И ние решихме, щом дъщеря ни порасне още малко, да бъде неин. Сега, когато Хатидже султан се появи пред нас с този ятаган, също като Томирис Едже, разбрахме, че очакваното време е дошло. Тя е дъщеря на хан. Внучка на хан. От славно потекло. За дъщерята на такова славно потомство няма по-хубав чеиз от ятагана, наследен от дедите.
Всички кимаха одобрително с глави, а в ума на Хатидже се вклини думата „чеиз“. Да не би Селим хан да си е наумил да я омъжва за някого? Убедена беше, че този път нямаше да позволи подобно нещо. Веднага изхвърли от главата си без време нахлулата мисъл.
— Този ятаган отдавна е принадлежал на дъщеря ни Хатидже султан, Предопределено било за този ден…
Хатидже взе ятагана от баща си. Както повеляваше традицията, тя го хвана с една ръка, целуна го и го допря до главата си. Ушите ѝ бумтяха от гордост. Не знаеше на кръста си ли да го препаше, или да го държи в ръка. Реши да го препаше. Небиле се втурна да ѝ помогне. Но от вълнение и припряност и двете не успяха.