— Еее! — със задоволство рече падишахът. — Така ли ще ни държите тук — на крака? Нямате ли къде да ни поканите?
Имаше. Постлаха на земята един голям килим. Върху него поставиха две украсени със скъпоценности табуретки.
— Ела, Хатидже, да поседнем ей така, един срещу друг — подкани я падишахът. — Разкажи ни какво се случи.
Разказа му. Нищо не пропусна. С изключение на любовния си плам към Фехим Челеби, който изпепеляваше сърцето ѝ.
— Добре, принцесо моя! — замислено продума падишахът. — Разбра ли се защо Джевахир хатун е отишла при челебията лекар?
„Олеле!“ — надигна се в нея вик. Не беше подготвена за такъв въпрос. Разбра го и изпадна в паника. Съжали, че така лековато бе подценила острия ум на баща си. Бузите ѝ запламтяха.
Още като видя алените кръгове по лицето на дъщеря си, Селим хан разбра каквото имаше за разбиране.
— Както и да е! — обърна се той настрана. — И двамата са намерили своя покой. Да не се ровим повече. Кажи ми, да видим, по какво се разбра, че убиецът е агент на Сафеви?
Хатидже извади от пояса си нещо, увито в коприна.
— По това!
Подаде го на баща си.
— Хъдър ага попадна на следите. Намери го… — Езикът ѝ се върза. — …при… при главата на Джевахир.
Сюлейман разви загърнатия в коприна малък пакет. По лицето му пробягна кръвожадна искра, после запламтя омраза.
— Камата на Сафеви!
По извивките ѝ още стояха кървавите следи от двете човешки същества. Примесилата се кръв на Фехим Челеби и Джевахир беше застинала в черни, ужасни налепи.
Хатидже видя в очите на баща си истински горски пожар. Той веднага се изправи на крака.
— Коджа Мустафа паша! — прогърмя надясно.
Въобще не погледна към поклонилия се пред него велик везир.
— Не спираш да твърдиш, че мирът със Сафеви бил допустимо нещо. На ти сега мир! Ти, паша, искаш Османската империя да сключи мир с тази змия, така ли?
После се обърна наляво:
— Зюлфикар ага!
Оттам притича командирът на еничарите. Наведе глава, поклони се чак от кръста.
— Спешно започвайте подготовката! — заповяда Селим. — Главата на змията трябва да бъде смачкана навреме. Щом не са му стигнали силите да се добере до нас, а е посегнал върху харема ни, ние ще превземем трона и ще подложим на огън и плам неговото леговище.
Главният везир понечи да каже нещо. Селим размаха гневно камата точно под носа му.
— Не искам да чуя нито дума, паша! Не виждаш ли това? Кръвта върху тази проклета кама можеше да е на дъщеря ми!
Главният везир сведе очи.
— Казахме подготовка, значи искаме подготовка, Мустафа паша! Да се направи каквото трябва за тази цел! — Селим замълча за миг, колкото да си поеме дъх. Като видя, че пашата още стои пред него с наведена глава, той се ядоса още повече: — Какво!? Още ли стоиш? Ние ли трябва да си подготвяме войската, а подчинените ни да не си помръдват и пръста? Или… още искаш да се откажа от похода? Държим в ръцете си този кървав нож, нали? Какво друго очакваш да се направи, освен да тръгнем на война? Да седнем и да мислим ли? Да кроим планове? Да преговаряме? И ние ли да пуснем като него палачи, да изпратим убийците да заколят жените, бебетата в люлките? Това ли очакваш от нас?
От изсипалия се върху главата му порой от упреци лицето на великия везир направо посивя.
— Пази боже, съжалявам, султане мой…
— Щом е така, събирай си багажа, паша! Връщаме се в Бурса. А оттам — право в столицата. Ти ще отидеш при палатковия лагер на армията. Да се подготви бързо за поход. Искам такава подготовка, Мустафа, че като скоча на Карадуман и пристигна там — докато кажа: „Аллах е велик!“, войската да е тръгнала на имперски поход. В противен случай — мисли му!
Ръката на великия везир Мустафа паша неволно подскочи към гърлото му. Какво си е намислил този човек? Дали не е разбрал, че подмолно е помагал на принц Ахмед? Никой, освен самият Ахмед не знаеше за това. Изведнъж мозъкът му пламна. Ами ако са изтезавали Ахмед и той се е разприказвал?
Най-добре беше час по-скоро да се отдалечи. Наведе се, кръстоса ръце и се хвана за раменете.
— На вашите заповеди, господарю!
Запристъпва заднешком, докато се смеси с навалицата и изчезна от погледите.
Сега султан Селим се обърна наляво.
— Ами ти, ага, какво чакаш още? — започна да назидава командира на еничарите.
— Господарю! — прозвуча тихичко някакъв глас.
Беше Хатидже.
Шепотът на дъщеря му изненада Селим. Ядосваше се, ако някой го прекъснеше, който и да беше той. Забравила ли го беше Хатидже? И то пред пашите, пред агите!