— Хатидже?
— Господарю, не задържай тук Томирис Едже. Трябва да си отмъсти. Вземи я със себе си.
Томирис Едже, а!
Селим се изпъчи. Обърна гордо глава към пашите и агите, погледна ги право в очите: „Ето, това е моята дъщеря!“. Бавно зави в коприната окървавената кама, която държеше в ръце. Най-накрая се реши — подаде я на Хатидже.
— Пази я! Ще я поискам от теб в деня, когато донеса трона и короната на Исмаил и ги хвърля в краката ти!
— Господарю! Татко?
— А сега — хайде! Да се мятаме на конете! — Погледна към Хатидже, усмихна ѝ се под мустак: — Имай търпение! Препаши си и ти ятагана! Томирис хатун сигурно не е държала меча като тояга.
Обърна ѝ гръб и се отправи към Карабулут.
XXXIV
„Като затворен в клетка лъв!“ — това бе първата му хрумнала мисъл, когато влезе и видя принц Сюлейман с кръстосани на гърба ръце да снове из стаята си нагоре-надолу. Не че беше виждал затворен в клетка лъв, а защото реши, че ако затворят един лъв в клетка, ще изглежда точно така.
Нищо не каза, застана прав. Изчака да заговори той.
Сюлейман знаеше, че е дошъл, но въпреки това, без да спре поне за миг, продължи гневно да снове. От време на време си промърморваше нещо неясно.
По едно време дойде и се спря пред него. За пръв път Ибрахим изпита страх пред светкавиците, които изскачаха от очите му. Беше се изплашил и от очите на оня звяр, който го хвана, и от очите на търговеца на роби, на когото го продадоха. Но това тук беше друга работа. При тях нямаше нищо друго, освен примитивна диващина. Бяха погледи на вълк, готов да разкъса плячката, погледи на мечка. Пламъкът в очите на Сюлейман обаче трептеше, стихваше, омайваше, покоряваше, привличаше. В очите му блестеше слънцето. Който ги погледнеше, не можеше да се отърси от обаянието на слънцето. На човек не му оставаше никакъв друг шанс, освен като звездите да се понесе по собствено желание и в собствена орбита към безкрая.
Ибрахим неволно отмести поглед и наведе глава. Сюлейман го възприе като жест на уважение от страна на приятеля си.
— Паргалъ, опитали се да убият сестра ми!
Гласът на принца сякаш разряза като вик въздуха в стаята.
— Сестра ви ли, принце?
— Сестра ми!
— Не знаех, че имате сестра.
— Хатидже! Беше в Бурса! — кимна Сюлейман в знак на потвърждение.
— Кой би искал да убива сестра ви? Как…
— Шах Исмаил! — процеди през зъби Сюлейман.
— Шах ли? Той пък кой е?
— Сафевидският владетел. Най-върлият враг на османската държава.
Видя, че Ибрахим не разбра нищо и че трябва да го просвети малко повече.
— Османската империя граничи на изток със страната на Сафевидите. Тя непрекъснато воюва с нас. При всяка схватка си изяжда боя и мирясва. Но не се отказва от лошотията си. Владетелят на Сафевидите се опитал да попречи на дядо ми да остави трона на баща ми. Разпалил раздори.
— Извинете ме, принце, но какво значи раздор?
— Това значи, че вкара разцепление, вражда сред членовете на династията. Насъска братята един срещу друг. Баща ми имаше двама братя. От различни майки. Коркуд и Ахмед. Шах Исмаил ги провокира. Разпали всеки от тях с думите: „Тронът по право принадлежи на теб. Какво ще го оставяте на Селим. Вървете да си получите правата. Аз съм зад гърба ви!“. — Въпреки натрупания гняв Сюлейман се засмя: — Няма как да си ги получат, но нали червеят вече е пуснат да им гложди мозъка! Исмаил не се задоволи само да пусне червея в мозъците на чичовците ми, ами им даде тайно пари, вкара подмолно свои хора и така им осигури военна сила. Чичо Коркуд бързо се отказа. Обаче принц Ахмед вдигна открит бунт срещу баща ми. И тогава падишахът го нападна и край Бурса направи войската му на пух и прах. Плени брат си. Изби всички, и най-малките деца.
„Мили боже!“ — изтръпна Ибрахим. Чак и децата ли? С какво невъзмутимо спокойствие го изрече Сюлейман. Въобще не му прилягаше на този толкова чувствителен, запленен от музиката човек да говори за убийства като за нещо съвсем естествено.
— Нямаше друг начин! — продължи Сюлейман.
По погледа му Ибрахим разбра, че не е склонен това да се обсъжда. „Какво ти става? След като те си вярват, че това е в реда на нещата, каква полза има ти да оспорваш такива убийства?“
— Разбирам — измънка под носа си. — Само че какво общо има сестра ви с всичко това? Всъщност защо онзи шах е тръгнал да убива точно нея?