— Вероятно е пуснал човек и по моите дири! — изрече с ледено смразяващ тон Сюлейман. — Поне така твърди Хатидже в изпратеното до мен съобщение. Всеки един от нас може да е преследван от отделен сафевидски убиец.
— Господ да ви пази, принце! Радвам се, че сестра ви се е спасила!
Сюлейман отново кръстоса ръце на гърба си и закрачи напред-назад из стаята.
— Ако това изобщо може да се нарече спасение! — промълви той. — Палачът на шах Исмаил е убил лекаря на сестра ми и главната ѝ наложница, мислейки, че тя е Хатидже.
Без малко Ибрахим да се прекръсти. В последния момент овладя ръката си.
— Боже господи!
— Като разбрал, че убитото момиче не е Хатидже, той захвърлил отрязаната глава в гората и избягал. Тогава изпуснал и оръжието на убийството. Дълга, извита сафевидска кама!
— Но защо, защо го е направил? Сестра ви, значи…
— Споменах ти за големия ми чичо — принц Ахмед. Баща ми го срази при Йенишехир овасъ. Преди това обаче той подсигурил възможността големият му син да избяга при шах Исмаил. Сега Махмуд ще претендира за трона. Всичко това е отмъщение. Исмаил знае, че след като се разправи с братята си, баща ми ще тръгне срещу него. Мъчи се да запази своя трон и затова се промъква в размириците на Османската династия. Какво по-хубаво от това, в същото време да разчисти Селим хан и децата му.
— Но, но… това е толкова мерзко! Вашата сестра! Ами онова момиче… Не е ли така? Такова, лошо се изразих. Къде се е чуло и видяло война за убиване на жени?!
От друга страна, учуди се на себе си, че му мина мисълта дали тя е красива или не. „Какво те засяга? — си каза. — Красива, грозна — има ли някакво значение?“
— Сигурно сестра ви е по-голяма от вас?
— Хатидже ли? — обърна се Сюлейман, без да крие изненадата си. — Не, по-малка е!
— Тя боледуваше ли? Нали преди малко казахте, че едната от жертвите на палача бил нейният лекар.
— Да, Хатидже се поразстрои леко след онова.
Млъкна. „Какво съм седнал да му обяснявам тези работи на Ибрахим! Защо трябва! Значи тревогата и гневът ми развързаха езика!“
— След кое нещо, принце?
Сюлейман махна с ръка, сякаш да го изхвърли от главата си:
— Ами ето на, след онова нещо! След годежа!
Сестра, по-малка от Сюлейман. И омъжена. Странно, много странно. И Сюлейман, и той самият се мислеха още за деца. Е, как сестра, по-малка от него… „Ама моля ти се! — укори се сам. — Какво те засяга? Ето на, омъжена била.“ За него нямаше никакво значение красива или грозна е сестрата на принца.
Сюлейман видя празния поглед на Ибрахим и с известно неудобство продължи:
— Омъжиха Хатидже съвсем малка. След известно време съпругът ѝ почина. Както и да е. Не ми се иска да говоря на тази тема. Хатидже беше в Бурса, при баща ми. Но тези разправии в династията, убийствата нараниха нейната чувствителна душа. И тя, придружена от един лекар, се връщаше в столицата. Всичко се случило по пътя. Проклет да бъде онзи човек!
Обиколи още един-два пъти. Дойде и застана гневен пред Ибрахим. Бодна го с показалеца си по гърдите:
— Виж, записвам го тук. Ти си свидетел! Ако баща ми не направи на пух и прах леговището на шах Исмаил… — бодна го още веднъж с пръст —…клетва давам! Като му дойде времето, аз ще изпълня това, което баща ми няма да е довършил. Да не се наричам Сюлейман, син на Селим хан, ако не унищожа коварния Сафеви, тръгнал да погубва Хатидже султан. Ти си ми свидетел, Паргалъ! Ако утре, другиден забравя тази клетва, твой дълг е да ми я напомниш! Посветен си!
„Такъв, значи, бил редът!“ — помисли си Ибрахим.
— Свидетел съм, принце! Не мисля, че ще я забравите, но ако се наложи, ще ви я припомня!
— Добре!
Сюлейман свали вдигнатия си във въздуха показалец. Обърна гръб и тъкмо се накани да разсее напрежението, когато Ибрахим се обади:
— Обаче…
— Обаче ли!? Имаш нещо против ли, Паргалъ? — запламтяха очите на Сюлейман както допреди малко.
— Нямам нищо против, принце! — завъртя тревожно глава Ибрахим. — Имам само едно пожелание.
— Пожелание ли? Казвай тогава, да разберем какво е твоето пожелание!
— Иска ми се баща ви да си изпълни наказанието над убиеца. На вас е отредено да тръгнете на запад, а не на изток.
Принцът се закова на място. Личеше си, че главата му се обърка. Погледна над рамото си към Ибрахим.
— Какво каза?
— Пожеланието ми е победоносните пътища на Сюлейман хан да водят на запад.
Принцът постоя малко така, загледан в Ибрахим. Отиде и седна на дивана.
— Какво камъче криеш под езика, Паргалъ? Кажи го по-ясно. Аз не понасям закодираните приказки, така да знаеш!