Макар че това беше прикрита заплаха, Ибрахим се усмихна лекичко.
— В Парга не знаят що е код, принце. Изразих пожеланието си съвсем ясно. Вие сте такъв човек, че и най-голямата корона на Изтока ще е малка за Сюлейман хан. Няма да ви прослави. Разбирам какво влагате в думите си: „Когато му дойде времето“. Ето, когато настъпи това време, трябва да гледате не на изток, а на запад. Благодарение на вашите могъщи прадеди османската държава е станала господар на земите от Източната Римска империя. Но същинският Рим си е все още там. Е, защо да ви лъжа, това ми лежи на сърцето: на моя принц ще му прилича короната на великия Цезар, на Рим, а не някоя от ръждясалите корони на бейовете от пустинята.
Сюлейман го гледа дълго време. Настъпи тишина, от която Ибрахим направо се задуши. По едно време принцът попита:
— Дали има нещо, което да не знаеш? Което да не разбираш?
Ето, това беше добър знак. Значи принцът не се беше ядосал.
— Има — смутено сведе очи. — Аз мога да бъда само сянка в краката на Цезар. Само че Цезар не мога да стана.
— Цезар, а?… Четох за него.
— Когато му дойде времето, принце, вие ще тръгнете по неговия път, това ви е предопределено от съдбата. Знам го. Предчувствам го. Сюлейман Великолепни ще изправи на крака Римската империя на Цезар Великолепни.
Още веднъж Сюлейман остана доволен от себе си, че взе Ибрахим под свое покровителство. Сам Аллах го беше изпречил на пътя му. Умен беше, разумен, образован и чувствителен. Той беше човекът, когото търсеше. Ако не направеше някоя погрешна стъпка, можеше да върви заедно с него.
Напрегнатите черти на лицето му се отпуснаха.
— Само тези думи, които изрече, Паргалъ, са достатъчни и предостатъчни баща ми да ти отсече главата.
Ибрахим се хвана уплашено за гърлото.
Сюлейман се разсмя.
— Не само твоята, и моята!
Стана и дойде при него.
— Само да не си казал тези работи пред другите. Двамата ще си поговорим на тази тема още много пъти. Имам много неща да питам, много неща да споделям. Но само ти и аз. После ще чакаме…
— Да му дойде времето…
— Да! И не забравяй, колят този петел, който пее най-рано. Ще чакаме. Като удари часът, всичко трябва да е подредено в главите ни както трябва. Няма тогава да седнем да мислим какво ще правим. Направо ще действаме!
— Ще вземете короната на Рим и ще увенчаете главата си с нея! Великата Османска империя ще заеме мястото на световния владетел Рим, а в седалището на Цезар ще се настани Сюлейман! — пое си въздух Паргалъ.
Принцът се разсмя на глас.
— Шшшшшт! — прекара показалец през гърлото си, все едно го колят, а после извиси глас: — Сега отиди и заповядай да ти оседлаят коня! Много ми се иска да си направим една хубава разходка. Това, което се е случило с Хатидже, ме извади извън релси, Паргалъ! Валиде направо полудя. Ха, като казах валиде, се сетих — Хафза султан иска да се запознае с теб. Знаеш, че при нас жените не се показват много-много пред мъжете. Утре заран слез в Градината на розите. И майка ще е там. Ще се срещнете и разговаряте, както е прието.
Ибрахим се поклони с разтуптяно сърце.
Животът му вече беше свързан с живота на Сюлейман. Господ го пожела. И щеше да стане така, както Господ кажеше.
XXXV
Останал без опиум, натрупал и яд, Бехнам направо освирепя. Жена да го преметне — ето това го побърка! Плюс това от седем дни вече нямаше афион. Всяка нощ изпадаше в криза, мяташе се и се блъскаше по земята. И всеки следващ път бе по-яростен от предишния. Започнаха да го мачкат и болките по време на кризите. Това не можеше да продължава още няколко дни. Трябваше да си свърши работата, за да си получи подаръка, който куриерът щеше да му донесе тук. Иначе направо си загиваше.
— Проклятие! — промърмори. — Къде останаха тези?
След като реши, че Хатидже султан е пресякла езерото със сал, отделилите се от нея войници и коли пред очите му вече влизаха през градските порти, но от нея нямаше и следа.
Винаги полудяваше, ако изпуснеше някоя жертва. Но това сега беше съвсем друго нещо. Този път цялата работа опираше до това, че щеше да попадне под гнева на шах Исмаил, щяха да го вържат на четири диви коня и да го разкъсат на парчета. А можеше и здрав и прав да го хвърлят на изгладнелите вълци. Ругаеше сам себе си. Влезеше ли Хатидже в двореца, вече не му оставаше никакъв шанс. Нямаше никаква друга възможност да се добере до нея. Каквото имаше да става, трябваше да стане тук.