Выбрать главу

Вниманието му изведнъж се прикова в нещо, което от яд не беше забелязал досега. Колите и охраната минаха през струпалото се от двете страни на портите любопитно множество и влязоха в Бурса.

Попита се: „Какво ли чакат още тия? Проклети да са, какво още чакат?“

Отговорът проблесна начаса: Нея!

Струпалата се навалица се взираше натам, откъдето щеше да дойде Хатидже султан. В този миг усети как адреналинът се разля по цялото му тяло. Присърбяха го ръцете. Ставаше му така винаги, когато тетивата на убийството се опънеше докрай. Значи, не я беше изпуснал. Още имаше шанс. Последен шанс.

Първо трябваше да се отърве от коня. Скочи долу от гърба на животното, което вече едва се държеше на крака от преумора. „Дотук беше! — прошепна му в ухото. — Добре се държа. Върви си вече, спасявай се от мен!“ Гладното и изтормозено животно го разбра. Извърна глава, загледа се в него, после повлече поводите си по влажната трева и бавно-бавно се отдалечи. Нямаше сили дори да се затича.

Сега Бехнам трябваше да бъде абсолютно сигурен. Какво очакваше навалицата? „Или кого? — изрече с ехидна усмивка. — Очакват жената, чиято глава ще отрежа! Такова зрелище ще им представя, че няма да го забравят цял живот!“

Излезе иззад дърветата. Не му беше трудно да се смеси с навалицата. Преметнал през рамо дисагите, той не се различаваше, от който и да е слязъл в града селянин.

Не излезе пред редицата, в която се наваляха посрещачите, обърнали глави натам, откъдето бяха дошли колите. Не му и трябваше. Засега. Докосна леко ръката на един възрастен мъж.

— Аллах здраве да ти дава!

Старецът се обърна да погледне непознатия. Измери Бехнам от глава до пети. „Бедняк! — си рече наум. — Виж само колко са му мръсни дисагите! Кой го знае откъде идва.“

— Да си жив и здрав и ти, пътниче! Откъде идваш, накъде си тръгнал?

— Откъде разбра, че съм пътник, бащице?

— Ами изглеждаш ми уморен — кимна с вид на познавач старецът.

— Така е! — опита да се усмихне колкото може по-мило.

Когато се ухилеше, знаеше, че прилича на ужасяваща хората изсушена отсечена глава. Заради работата, която вършеше, ли беше станал такъв, или Аллах го беше създал с това лице, защото го превърна в чирак на Азраил — не знаеше.

— Чак от Шебинкарахисар — измисли го Бехнам. — А оттук ще продължа натам, накъдето ми покаже Пророкът.

Слава богу, старецът не отвърна поглед от пътя да го погледне пак. Така и на Бехнам не му се наложи да го подозира дали по физиономията му не е усетил нещо. Иначе трябваше да пререже още едно гърло. За миг дори не би се поколебал да го направи. Но сега не му беше моментът.

— Шебинкарахисар ли? — попита старецът. За пръв път чуваше това име.

— Познаваш ли нашия край, бащице?

Човекът се разсмя на глас.

— Че откъде накъде ще го познавам? Попитай ме колко пъти съм излизал през портите на тази Бурса. Красива ли е местността там?

Залюшка глава, все едно си знаеше.

— Ех! Естествено, не е като тук.

— Изглежда, е много далече, а?

— Много… — размаха ръка във въздуха той. — От цял месец съм на път. Хей там, зад седемнадесет планини като тази.

Дойде му наум да посочи планината с още бели снежни върхове.

— От цял месец ли?

— Ами да! Нямам си кон, че да му река „Дий!“ и да пристигна за седмица или десетина дни. Нали разбираш, вървя само пеша.

На стареца сякаш му омръзна да разговаря. Не отделяше поглед от пътя.

— Какво чакате тук?

Старецът се обърна и го изгледа учудено. Шпионинът на шах Исмаил пак се опита да му се усмихне пленително, но знаеше, че не успя.

— Личи си, не си оттук! Като вървиш през поля и планини, ти просто си загубил представа какво става по света.

— Загубил съм, като нищо! И какво е станало?

Старецът отново впери очи в пътя.

— Охооо! — възкликна. — От снощи цяла Бурса е на крак. Глашатаите непрекъснато съобщаваха, че по пътя към столицата са устроили засада за дъщерята на нашия падишах Хатидже султан. За щастие ръката на убиеца не могла да стигне до принцесата. Господарят, само като се научил за това…

В миг сърцето на Бехнам подскочи така, сякаш щеше да изхвръкне. „Селим, а? — нададе безгласен вик. — Селим е тук? Моите дяволи си знаят работата! Поднасят ми на златна тепсия главата на най-големия враг!“

Ако старецът беше погледнал физиономията на непознатия, на мига щеше да се усети, че си е приказвал с най-лошия човек. Неговите очи обаче бяха приковани в пътя.

— Само като чул, че са искали да убият дъщеря му, Селим хан моментално се метнал на коня и с цял полк войници заминал натам. А ние сега ги чакаме да се завърнат.