— Тях ли?
— Да!.. Да видим, че падишахът и дъщеря му са живи и здрави. Аллах благослови османската държава и с двамата.
Бехнам се постара да не проявява кой знае какъв интерес.
— Сигурно са хванали убиеца?
— Ами, не. Избягал. И къде ще бяга? Ятаганът на Селим хан намира убийците и през девет земи в десета. Виж го, не признава нито брат, нито племенник. Който върши предателство, реже му главата. Няма да пожали и някой босоног непрокопсаник.
Достатъчна и предостатъчна информация! Това, което трябваше да направи сега, беше да си избере място и да вземе решение. Селим ли, Хатидже ли? Щеше да има един-единствен шанс. Нямаше после! Този път работата, която трябваше да свърши, нямаше да му се изплъзне.
Промъкна се през навалицата напред. Погледна към струпалите се от другата страна на пътя хора. Човешкият порой изпълваше пространството пред схлупените крайпътни дюкянчета. Ненадейно вниманието му привлече едно от тези дюкянчета. Беше на два етажа. Прозорците на горния етаж бяха закрити с кепенци. И още по-важно — сградата се намираше точно на ъгъла, където пътят завиваше към градските порти. Било то конник или кола, точно тук трябваше да намали ход, за да вземе завоя.
Сигурен беше вече. Сатаната е решил да му помага, наистина беше запретнал ръкави. Няма по-подходящо място, си каза. Пресече пътя. Едва-едва се промъкна дотам през мърморещите хора. Беше дюкян за подправки. Вратата зееше отворена. До прозореца стоеше дървен тезгях, а върху него — най-различни подправки в наредени една до друга малки торбички.
Позадържа се за малко пред широко отворената врата. Огледа внимателно всичко наоколо. „Какво ти става? — попита се сам. — Кой ли ще те види в тази неразбория, кой ли ще седне да те следи?“
Бавно прекрачи прага и влезе.
Вътре беше тъмно. Нямаше никой.
— Хей! — все пак подвикна тихо, за всеки случай. — Погледни насам!
Нямаше отговор. Може би собственикът на дюкяна се беше смесил с тълпата да чака болната дъщеря на султан Селим. Това щеше да се окаже добре дошло за Бехнам.
Изчака очите му да свикнат с тъмнината. Видя стълбището към втория етаж. Тъкмо тръгна нататък, вратата под стълбището, която в тъмното не беше забелязал, се отвори и влезе някакъв пълен човек. Направо се сблъскаха.
— Хей! — посъвзе се човекът. — Търсите ли нещо?
— Викнах, но… — гърлено подхвана Бехнам, — като не видях никого, тръгнах нагоре да видя дали не е там собственикът на дюкяна.
— Отзад бях. Не съм чул. Събирам неща за изхвърляне. Оставиш ли ги вътре, събират мухите. Занесох ги отзад. — Той дълго бърса ръце в престилката си. — Отвън има толкова много хора. Нито едно божие създание не потропа на вратата ми да си вземе нещо.
„Ами ето на, дойдох аз, да ти взема душата! Какво повече искаш?“ — ухили се ехидно наум Бехнам.
Дебеланкото мина пред него и се запъти към тезгяха.
— Какво ти трябва? Канелата току-що дойде. Имам четиридесет вида подправки. Смесваш ги, запарваш ги — и ето ти лек за всяка болест!
Чу някакво шумолене и се обърна, но закъсня. Последното нещо, което видя, беше бликащата кръв от раната, зейнала, след като камата разкъса черния му дроб и се заби в сърцето.
Бехнам изрита рухналия на пода човек в тъмното под стълбището. Едва успя да извади камата си от гърдите му. „Какво тлъсто прасе си!“ — измърмори. Намери някакъв парцал, избърса кръвта и се качи по стъпалата. Погледна през пролуките на кепенците. Ето, беше точно пред очите му. Над първия етаж дебеланкото беше направил навес като над тераса, точно над тезгяха, сякаш нарочно за него. Махна ключалката на кепенеца. Щеше да чака, докато се зададе полкът на падишаха. Щом хората започнеха да викат, той щеше да излезе на навеса, а там никой нямаше да го забележи. И когато минеха точно под него, той щеше да скочи върху жертвата си.
Но кой щеше да бъде тази жертва?
Бащата ли? Дъщерята ли?
Задачата, която му заповяда да изпълни шах Исмаил, беше да отреже главата на жената.
Премахването на Селим беше задача на друг нападател. Основно правило сред нападателите беше да не се бъркат един на друг в задълженията си. Ако Селим е тук, тук трябваше да бъде и другият нападател. Дори да успееше да убие Селим и да остане жив, още с връщането си в Тебриз по традиция щеше да умре. И то при тежки изтезания. „Я си гледай твоята работа, Бехнам! — си рече. — Хвани тук и отрежи главата, която ти се изплъзна при онзи крайпътен хан!“
Само че славата му щеше да е по-друга, ако убиеше султан Селим, отколкото ако погубеше някаква си жена. Причуха му се победоносните възгласи, които щяха да прокънтят в Тебриз: „Бехнам от Исфахан убил султан Селим!“