Обзет от радост, народът щеше да излезе по улиците. Чак до небесата щяха да се издигнат призивите: „Да пребъде героичният дух на Бехнам, който уби най-големия ни враг!“, а той щеше да гледа от рая как възвеличават името му. Дори шах Исмаил да се разгневеше, че не му е изпълнил заповедта, пак щеше да го споменава: „Героят Бехнам!“.
Все не можеше да реши кого да убие. Както се взираше със стегната душа в пътя, се сети за нещо съвсем елементарно, което му беше убягнало от вниманието. Кого да убие, щеше да реши не той, а Аллах. Щеше да бъде този, който ще е по-близо до навеса, където щеше да излезе. Ако мишената, която избереше сега, нямаше да е откъм навеса, а от другата страна, той нямаше как да я стигне с един скок.
Изкикоти се, докато си мърмореше: „Така е по-добре. Сатаната ще хвърли зара, Бехнам ще вземе душата!“
Откъм пътя се издигна облак от прах и пепел, а там долу гръмна страхотна врява. Някъде — не можеше да види къде точно — задумкаха барабаните на духовия еничарски оркестър, засвириха зурни и кларинети.
— Идват!
— Да живее падишахът!
— Да пребъде вечно твоят султанат!
— Амин! Амин! Амин!
— Аллах да бди над теб, Хатидже султан!
— Смърт за убийците!
Бехнам следеше иззад кепенците какво става навън. „Кресльовци!“ — си рече. Значи хората навсякъде си бяха еднакви. Улиците на Тебриз също преливаха от такава люшкаща се насам-натам тълпа, когато минаваше шах Исмаил. Защо кряскаха така? От обич ли? Бехнам въобще не мислеше, че е така. Че какво ли имаше шах Исмаил за обичане? От него човек можеше само да се плаши. Както разказваха, и Селим не оставаше по-назад от него. Имаше даже и такива, които говореха, че от очите му бълвал огън и пламък. Тогава причината за тази суматоха можеше да бъде само една-единствена — струпалите се хора да грабнат по някоя и друга медна монета от ония, които щяха да им разпръскват над главите.
„За каквото ще и да е, теб какво те засяга бе, човек! — укори се сам. — Гледай си работата! Трябва да изчакаш, докато полкът се доближи съвсем.“ Нямаше да направи впечатление на тълпата отдолу. Но някой войник от свитата на султан Селим и дъщеря му можеше да го види и да се усъмни. Трябваше да излезе в последната секунда и да се хвърли светкавично върху жертвата си.
Добре де, кого бе избрал сатаната? Кой яздеше по-близо до навеса? Бащата или дъщерята?
Загледа се внимателно. Видя. Изборът бе направен. Цялото му тяло се напрегна докрай. Сигурно не му оставаше и минута. Не допускаше, че ще го оставят жив, докато отсече цялата глава. Но гърлото можеше да пререже от край до край.
Отвори едното крило на кепенците.
— Аллах да те пази, султан Селим хан!
— Да бъде победоносна твоята слава, падишах!
— Да живееш дълго, Хатидже султан, да тънеш в благоденствие!
Бехнам прехвърли единия си крак през прозореца. Изчака. Никой не гледаше към него. Извади и втория си крак. Вече се намираше върху навеса. Скри зад гърба си ръката, в която стискаше камата. Започна да крещи както вряваджиите отдолу. Така войниците, дори и да го видеха, щяха да си помислят, че е някой от посрещачите.
— Да живее падишахът!
— Хатидже, хеееей!
— Селим, хееей!
Крещеше и се заливаше от гърлен смях Бехнам. Който го видеше, щеше да си помисли, че е някой полудял да види падишаха и дъщеря му. А това беше знак, че един убиец, излязъл да вземе душите им с цената на живота си, вече си е загубил ума.
— Селим хан! Хе, хе, хе!
— Хатиджеее! Хе, хе, хе!
Никой не обърна внимание на лудия, който подскачаше върху навеса.
Шествието наближи съвсем до дюкяна и цялото тяло на Бехнам се изопна като тетивата на лък. Дойде до ръба на навеса. След няколко секунди щяха да минат точно тук, отдолу.
„Ела ми! — пое дълбоко въздух. — Ела де, ела! Хе, хе хе!..“
И…
Тетивата за миг го изстреля. Бехнам вдигна дясната си ръка във въздуха. Тялото му излетя от навеса. Само след секунда като самата смърт щеше да се стовари върху преминаващата отдолу Хатидже.
Никой не чу първото изсвистяване. Не го чу и Бехнам. Стрелата проби гърлото му и излезе от задната страна на врата. Възгласите „Да живее и пребъде Хатидже султан!“ погълнаха вика му. Тялото за миг сякаш увисна във въздуха.
Не се чу и второто изсвистяване. Стрелата се заби точно в окото. А през очната ябълка стигна и до мозъка.