Безжизненият труп на Бехнам се стовари като празен чувал с две стърчащи стрели точно пред краката на коня, който яздеше Хатидже.
Тълпата нададе писъци.
Нежно гласче започна да хленчи: „Султанке! Султанке!“. Насред суматохата Хатидже разпозна гласа на Небиле. Сега обаче не Небиле, а самата тя имаше нужда от помощ. Изплашеният кон се опитваше да я хвърли от гърба си. Тя се вкопчи в юздите с все сили. Същевременно започна и да го гали по шията. Сама се изуми от хладнокръвието си. „И Томирис Едже е постъпвала така!“ — си каза в този момент. Вървяла е срещу смъртта спокойно, без страх. Ето че и сама беше постъпила така. Когато успя донякъде да овладее коня, хвърли поглед към безжизненото тяло в краката му. Този трябваше да е убиецът на Джевахир и Пойния славей.
— Свърши се с твоя убиец, Джевахир! — извика. — Съвсем скоро си отмъстихме и заради теб, и заради моя Поен славей!
Телохранителите, преодолели първоначалния шок, наскачаха. Разтичаха се и строените еничари да разчистват пътя от навалящите хора. Някои от тях укротиха коня на Хатидже. Разярената тълпа с ругатни и проклятия се юрна към сгърчения на земята Бехнам, готова да го разкъса на парчета.
— Стойте!
Разнесе се като гръм от небето, главите се вдигнаха, издигнатите ръце се свалиха.
Беше султан Селим, разгневен, изправен върху коня си.
— Който дръзне да го пипне, ще му изтръгна сърцето от гърдите със собствените си ръце! Разпръснете се!
Падишахът слезе от Карабулут, който риеше с копитото си по земята така, като че ли му беше съвършено ясно какво се е случило. Дойде при Хатидже. Възнагради с усмивка дъщеря си, застинала върху коня си като статуя.
— Като Томирис! — прошепна тя.
— Томирис!
Сетне той побутна с крак убиеца, напуснал живота още във въздуха с първата забита в гърлото му стрела.
— Някой до го разгърди!
Най-близкият телохранител коленичи и хвана яката на Бехнам. Клекнаха и другите, десетки ръце се преплетоха от бързане да го съблекат.
— Оставете това! — предупреди ги падишахът с нетърпение. — Оголете гърдите му само от лявата страна!
Заповедта беше изпълнена начаса. Вдигнаха нагоре останалото парче плат от ризата на Бехнам.
— Сатаната!
— Проклятие!
— Змия!
— Скорпион!
Мъжете надигнаха глави към падишаха. В погледите им гореше гняв и страх.
Падишахът разбута раменете им. Наведе се над убиеца. Видя трите дълбоки резки от нажежения нож и раната, която ги пресичаше.
— Исмаил! — процеди през зъби той.
Селим вдигна с гняв юмрук във въздуха. Телохранителите и слугите се свиха на място от страх, че ще го стовари върху главите им.
— Трепери сега, Исмаил! Кълна се, гневът на Селим с гръм и трясък ще изравни със земята твоя трон!
Погледна към Хатидже със зачервено лице. Очите на баща ѝ бяха кървясали от ярост.
На тръгване от мястото, където я беше намерил, той ѝ беше казал:
— Не се страхувай! Преди да стигнем до Бурса, убиецът отново ще се задейства. Ние обаче сме взели всички предпазни мерки. Ти само не се плаши! Стрелите на безпогрешните стрелци ще те пазят. При най-малкото съмнително движение, те ще ги изстрелят. Тежко му и горко на който съгреши!
Така и стана. Стрелата, която прониза гърлото на Бехнам, долетя от стрелеца, скрит между бойниците вдясно от градската порта. А забитата в окото му стрела пък — от минарето на джамията „Баязид“, потрошено от падналата върху него гръмотевица.
Селим отправи поглед към телохранителите, настървени да насекат Бехнам на парчета.
— Искаме му главата!
Още не изрекъл заповедта си докрай, във въздуха проблесна ятаган и раздели от тялото главата на Бехнам, още с отворени очи.
— Ще намери ли покой сега душата на Джевахир хатун?
Всички мислеха, че Хатидже ще припадне от ужас. Но тя дори не трепна. Само от очите ѝ рукнаха сълзи. Личеше си обаче, че принцесата не плаче от страх. Ето, тя бе показала пред всички, че е достойната за баща си дъщеря. Не беше трепнала дори и пред прага на смъртта. Докато наближаваше към градската порта, гордо изправена на коня, тя и за миг не се бе усъмнила, че стрелците ще пропуснат мишената си. „А и да не го уцелят, какво от това? — си помисли. — Ще се събера с моя Поен славей, нима е лошо?“
Плачеше за двете същества, които загуби, макар че вече бяха отмъстени. Кое отмъщение, коя жестокост биха ѝ върнали Джевахир и Фехим Челеби?
— И двамата! — погледна с благодарност към баща си. — И моят Поен славей!
— Коджа Мустафа паша!
Великият везир не можеше да откъсне ококорените си от ужас очи от проснатото на земята тяло без глава.