— Тази глава да се изпрати на Исмаил! Да си я гледа за красота!
Хвана коня на Хатидже за юлара. Дръпна застиналото пред потъналото в кървавата локва тяло животно и го прекара през трупа. След няколко крачки се приближи до седлото.
— Дъще, преди малко какво изрече? Пойният славей ли? Не можах: да разбера.
Хатидже пак се изчерви. Нищо не убягваше от очите и ушите на баща ѝ.
За да не я смути още повече, Селим наведе глава. Той вече знаеше защо Джевахир е отивала в колата на Фехим Челеби. И накъде е тръгнал лекарят, преоблечен в женски дрехи. „Нейният Поен славей, а? Хи, хи, хи! Пойният ѝ славей!“ — засмя се в себе си той.
Възседна докарания при него Карабулут.
— Хатидже, чу ли молитвата на тълпата?
— Молитва ли, господарю?
— Дълго да бъдеш жива и плодовита, така нареждаха. Ами жената може ли да бъде плодовита без мъж?
Стори ѝ се, че всичко красиво и безметежно, което изживяваше от сутринта досега, се скова. Доближи се плътно с коня до коня на баща си. Още малко и раменете на бащата и дъщерята почти щяха да се допрат. Всичко забрави — стрелите, умъртвения във въздуха убиец, обезглавения труп, проснат на земята сред локва от кръв. Народът, полудял от възторг, приветстваше картината пред очите си.
— Недейте, господарю! — промълви Хатидже толкова тихо, че да я чуе само баща ѝ. — Този път не погубвайте Томирис Едже!
XXXVI
Бадемите разцъфтяха. И само те ли — сливите, черешите… Плачещата скала се обкичи като булка от двете страни с маргаритки.
Ибрахим се чудеше. Кога отлетяха двете години, колко бързо се промени всичко. Сякаш започваше живота си отново. И в този нов живот се радваше на щастие, на надежди, но му беше трудно да свикне.
Че дворцовият живот беше великолепен — великолепен беше, но имаше цял куп правила и норми. Освен това той се притесняваше заради непознатите традиции, въпреки многото години, прекарани в земята на Османлиите. Особено в двореца! Откакто пристигна в двореца на санджакабея, минаха две години, а все още не беше усвоил някои неща както трябва.
Детството му, погубено от оня звяр, дето го грабна и стисна под мишница, от побоищата в трюмовете на пиратските кораби и занданите по пазарите за роби, остана в миналото. В началото душата му гореше от мъка, бунтуваше се срещу боя, но накрая свикна. Ритниците, юмруците, плесниците, камшиците станаха неразделна част от живота му. Когато отиваше при бея, на когото го продадоха най-напред, го обзе радост, че се отървава. Изпълни се с надежди. Нямаше представа, че го е купил самият сатана. Мислеше си, че няма как да е по-зъл, по-отровен от Тракония. Разбра, че се е лъгал още щом го зърна. При този човек, когото помисли за свой освободител, Ибрахим беше подложен на мъки и унижения до смърт. Когато го купи Ферахшад и го доведе в чифлика, на Ибрахим му се стори, че от ада на оня сатана е попаднал направо в рая. А госпожата беше ангелът на този рай. Казваше си: „Тук е моят дом, а те са моето семейство!“. Така прие, с такова желание прегърна новия си живот.
Ето на, Господ го изтръгна от ада, дали пък някой ден нямаше да го върне и в Парга? Нима може да се пресече вярата в Господ и в чудесата? Защо Господ бог да му попречи да литне като птица към Парга? Дали пък и всичко това, което му се случи, не беше един лош сън? Някоя сутрин майка му щеше да пошепне на ухо: „Хайде Жюстиниен, ставай! Ставай да видиш, бадемите са цъфнали. Пеперудите танцуват“.
Пак Господ му кръстоса пътищата с принц Сюлейман. А ето че знаеше какво да каже, какво да си мисли. Точно когато започна да се плаши от неизвестното бъдеще след онова, което изживя с Ферахшад, пред него се появи Сюлейман. И сега Ибрахим беше при него. Знаеше, че е загубил Ферахшад завинаги. Благодарен ѝ беше. Тя за пръв път го научи, че по света имало и добри хора. И го направи мъж. Но оттам нататък нямаше нищо, не можеше и да има. Когато напускаше чифлика, му идеше да викне: „Вървете при вашия принц да му кажете, че оня с многото имена няма да дойде!“, и да припне в прегръдките на Ферахшад. Но прогони тази хрумнала му само за миг мисъл от главата си, пришпори Петнистия с пети и препусна към новия си живот.
И ето го сега тук. В нещо много повече от рай.
Никак не съжаляваше, че постъпи така, въпреки трудностите на приспособяването, въпреки болката от човъркането в раната, когато принц Сюлейман го разпитваше за миналото. Въпреки изпитателните погледи и физиономиите на майка му. Казваше си: „Добре че съм тук!“ Тук му беше мястото. Той бе създаден точно за такъв живот. Някои вечери, отпускайки глава върху възглавницата, си казваше: „Ти си богоизбран, Александър! Господ избра теб. Османлията ти поднесе нов живот. Възползвай се от благата на този нов живот. Трябва да извършиш едно-единствено нещо — да не изгубиш обичта и доверието на Сюлейман. В ума му са само завоевателните победи. Ти пък завладей него!“