Затвори вратата. Обърна се. Пристъпи към Ибрахим.
Тя стоеше точно пред него. Беше сложила ръцете си на кръста. Личеше си, че едва диша.
„Колко е тъничка, колко е крехка“ — помисли си Ибрахим. Струваше му се, че ако я грабне в ръцете си, ще се строши.
Гледаха се очи в очи. И двамата виждаха колко тежко диша този, който беше отсреща.
— Свали си джепкена.
Без капка колебание Мюнире изпълни изречената с хрипкав глас заповед на Ибрахим.
— И ризата!
В един миг Ибрахим се уплаши, че ще се задуши. Същото ли усещаше, когато се събличаше и Ферахшад? Сега не можеше да си спомни.
Карадут набързо измъкна ризата през главата си. Налетите ѝ черни гърди щръкнаха напред. Никога не бяха ставали такива. Мюнире усети как върховете им се втвърдиха и започнаха да тръпнат.
Ибрахим се надигна на колене. Дума не продума, започна да се разкопчава.
— Почакай!
Тя дойде, клекна на колене пред него.
— Аз ще те разкопчая.
Погледите им се впиха един в друг. В очите и на двамата гореше пожар. Докато Мюнире го разкопчаваше, Ибрахим сведе поглед надолу, спря се върху щръкналите черни момичешки гърди. Колко стегнати бяха! Кожата им блестеше като полирана. По тях имаше наредени мъниста от капчици пот. Обви ги с длани. При този допир и двете затрептяха като луди.
— Ибрахим… — Гласът ѝ прозвуча като молитва пред Аллах.
— Не се плаши.
Да се плаши? Да се плаши ли? Мюнире усети как мъжките пръсти стиснаха зърната на гърдите ѝ. И тя полетя в някакъв водовъртеж от болка и удоволствие. Езикът на Ибрахим запълзя между гърдите ѝ, Мюнире не можа да спре страстния си вик.
— Мълчи! — промълви Ибрахим и запуши с ръка устата ѝ. — Не викай!
Оттам насетне Мюнире не издаде и звук. А и Ибрахим не махна ръка от устата ѝ.
Облада я с безумна страст и дори не забеляза сълзите, които се зарониха от нейните очи.
XXXVII
Когато се събуди, Мюнире я нямаше до него. Ибрахим не беше усетил кога си е отишла. „Добре е направила! — му мина веднага през ума. — Не трябва да я виждат толкова рано пред стаята ми!“
Учуди се от капризите на съдбата. Разсмя се, както си лежеше. С първата жена в живота си се любеше тайно. Така щеше да бъде и с втората.
Протегна се мързеливо. Каква бурна нощ беше! Той изля върху момичето цялата си натрупана страст. Тя му отвърна със същото.
Карадут му поднесе закуската безкрайно спокойна, дори хладно въздържана, все едно не беше същата, която цяла нощ се мяташе в обятията му до полуда.
„И това е добре!“ — си каза Ибрахим. Така трябваше да се държи. Като прислужница. И той трябваше да се държи по същия начин. На дистанция.
Тази нощ като че ли не съществуваше. Ако белезите от ноктите и зъбите на Мюнире не личаха по раменете му, и сам щеше да повярва в това. Щеше да си каже: „Ами, сигурно е било сън!“
Ибрахим се стресна, когато тя му каза, че на двора го чакат двама конегледачи. Сигурно се беше случило нещо с Петнистия. Втурна се притеснено, презглава. Двама мъже се опитваха да успокоят насред каменната площадка някакъв черен като нощта пощурял кон. Първата мисъл, която проряза мозъка му, беше: „Красив като привидение!“. Ако човек го възседне през нощта, никой нямаше да го забележи. И наистина. При всяко движение на главата буйно развяващата се черна грива изплющяваше от двете страни на шията като морска вълна. Само в средата на челото имаше ей такова, като човешка длан, бяло петно. Сякаш някой го беше докоснал там с боядисаната си ръка. Не го сдържаше на едно място. Конегледачите дърпаха юздите му от две страни, но силното животно ги влачеше, удряше с копита по каменните плочи, а изпод подковите му хвърчаха искри.
На кого ли беше?
Ядоса се на себе си. Естествено, на Сюлейман. Или на някой от бейовете.
Тръгна право към тях. Конят извърна глава и го изгледа. Изпръхтя звучно и заклати глава. Докосна с ръка гъстата грива. Потупа го по шията. Прекара пръсти през космите на гривата като гребен. Конят пак го погледна. Посрещна погледа му с грамадното си черно око.
— Ти ли си Ибрахим?
— Така казват. Това ми е името.
— Паргалъ Ибрахим?
Реши колкото може да не се държи грубо. Полека-лека заучаваше и учтивия език на двореца, и колко е важно да бъдеш хрисим. Или поне да се правиш на такъв. А пък и след бурната любовна нощ сега го беше налегнал такъв мързел!
— Да, нали ви казах.
Конят пак изпръхтя шумно. Не си отделяше окото от Ибрахим.
— На кого е тази черна красавица?